Софийският апелативен съд, гражданска колегия, седми състав, в откритото заседание на четвърти ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА
Членове: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
ДИМИТЪР МИРЧЕВ
при участието на секретаря Елеонора Михайлова като разгледа докладваното от Коледжикова гр. дело N 3277 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по въззивната жалба на ищеца „Бос Рентал" БВБА, подадена срещу решение № 3707 от 22.05.2019 г. на Софийския градски съд по гр. дело № 4966/2018 г., с което е отхвърлен искът му, предявен срещу Върховния административен съд за заплащане на сумата 689067,19 лева-размер на невъзстановен ДДС, сумата 238485,81 лева-законна лихва за периода 15.11.2014-13.04.2018 г., сумата 9510 лева-разноски, присъдени в полза на НАП с решение № 1519/02.02.2018 г. на ВАС и 184,93 лева-законна лихва за периода 02.02.2018-13.04.2018 г., сумите 3911,66 лева и 7823,32 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за първа и втора инстанция със законните лихви в размер 832,52 лева и 282,53 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от нарушаване на правото на ЕС от страна на ответника Върховен административен съд при постановяване на решение № 1519 от 02.02.2018 г. по адм.д. № 13351/2016 г. В жалбата се твърди, че съдът не е изложил мотиви относно обстоятелствата, на които са основани исковете, а направените правни изводи са незаконосъобразни. Изложени са съображения, че е налице явно нарушение на правото на ЕС - разпоредбите на чл.167 и сл. от Директива 2006/112/ЕО, както и противоречие с практиката на СЕС по въпросите на правото на данъчен кредит. Иска се отмяна на решението и уважаване на исковата претенция изцяло, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Въззиваемата страна Върховен административен съд чрез своя процесуален представител оспорва жалбата. В подадения срещу нея отговор излага съображения за нередовност на въззивната жалба поради невнесена държавна такса с оглед на процесуалния ред, по който следва да бъде разглеждано делото. По съществото на спора се твърди, че жалбата е неоснователна при липса на предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата поради нарушение на общностното право. Излагат се доводи, че не е налице основание за ангажиране отговорността на държавата за вреди от правораздавателна дейност, тъй като решението на ВАС е постановено в съответствие с практиката на СЕС и не нарушава по очевиден начин общностното право. Подробно се обсъжда наличие на основания за отказ от право на данъчен кредит поради злоупотреба с право от страна на ищцовото дружество, което използвало изкуствено конструкция, за да избегне данъчно облагане както в България, така и в Б.. Оспорва наличието на причинна връзка между постановеното от ВАС решение и вреди, възникнали за ищеца. Иска се потвърждаване на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира следното: I. Софийският градски съд е бил сезиран с осъдителен иск, предявен от „Бос Рентал" БВБА, Б., срещу Върховния административен съд на Република България за заплащане на сумите 689067,19 лева-размер на невъзстановен ДДС, 238485,81 лева-законна лихва за периода 15.11.2014-12.04.2018 г., 9510 лева-разноски, присъдени в полза на НАП с решение № 1519/02.02.2018 г. на ВАС и 184,93 лева-законна лихва за периода 02.02.2018-12.04.2018 г., 3911,66 лева и 7823,32 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за първа и втора инстанция със законните лихви в размер 832,52 лева и 282,53 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат от нарушаване на правото на ЕС от страна на ответника Върховен административен съд при постановяване на решение № 1519 от 02.02.2018 г. по дело № 13351/2016 г. Дружеството ищец твърди, че ответникът му причинил вреда като с окончателно решение на състав на Върховния административен съд му е било отказано правото на данъчен кредит в размер на 689067,19 лева, което възникнало за данъчен период м.септември 2014 г. Законната лихва върху сумата на отказания данъчен кредит за периода 15.11.2014-12.04.2018 г. е в размер 238485,81 лева. В производството по съдебно обжалване пред АССГ и ВАС ищецът заплатил адвокатско възнаграждение в размери 3911,66 лева и 7823,32 лева и бил осъден да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер 9 510 лева. Сборът на тези суми, заедно със законните лихви върху тях, представлява размерът на имуществената вреда, която ищецът твърди, че е претърпял. Ищецът се позовава на чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз и формираната въз основа на него съдебна практика, въвеждаща принцип за извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушения на правото на ЕС. Твърди се, че от страна на националната юрисдикция ВАС е допуснато съществено нарушение на Директива 2006/112/ЕО, регламентираща правото на данъчно-задължените лица да поискат приспадане на данъчен кредит, и на практиката на Съда на ЕС по прилагане на директивата. Ответникът е оспорвал предявените искове като е твърдял, че нормите от Директива 2006/112/ЕО са неприложими, доколкото със съдебното решение е прието, че ищецът може да претендира възстановяване на ДДС по реда на Наредба Н-9/16.12.2009 г. Твърди, че за ищеца не е възникнало право на възстановяване на ДДС, тъй като е действал в нарушение на принципа на забрана за злоупотреба с право, избягвайки начисляване на ДДС както в България, така и в Б.. Оспорва наличието на причинна връзка между твърдяните нарушения на правото на ЕС и претендираните вреди. II. Въззивният съд намира на първо място, че така предявеният иск е допустим и подлежи на разглеждане от гражданския съд, по аргумент от § 6 от ПЗР на ЗИД ЗОДОВ, ДВ, бр.94/2019 г. Правното основание на предявения в настоящото производство иск се намира в разпоредбата на чл.4, § 3 от ДФЕС /съответно ДЕС/. По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 от ДЕС и в трайната практика на СЕО/ СЕС по въпросите за отговорността на държавите-членки за вреди, причинени от актове на националните съдилища, в рамките на своите правомощия всички органи на държавите-членки, включително административните и правораздавателните органи, имат задължението да гарантират спазването на нормите на правото на Съюза. След постановяване на решенията по делата „А. Ф. срещу Република Италия" (обединени дела С-6/90 и С-9/90) и „Г. К. срещу Република А." (дело С-224/01), е утвърдено принципното правило, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна инстанция. От богатата и непротиворечива практика на СЕО/СЕС, цитирана от страните по настоящото дело, са извлечени условията, при които може да се претендира отговорност на държавата за вреди, претърпени в резултат от нарушаване на общностното право. III. По същество. За да възникне обективната отговорност на държавата на посочените основания, следва да са налице три предпоставки: 1. Да е налице нарушение на общностна правна норма, предоставяща права на частноправни субекти; 2. Нарушението на приложимото право да е очевидно (достатъчно сериозно, съществено); 3. Да съществува пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди. Тази предпоставка е типична и за националното законодателство, регламентиращо обезщетяването на вреди. Видно от представените по делото писмени доказателства, с Ревизионен акт на „Бос Рентал" БВБА е било отказано правото на приспадане на данъчен кредит за ревизионен период от месец август 2014 до месец октомври 2014 г., тъй като в справките-декларации (СД) по ДДС и дневниците за продажби не е декларирано извършване на последващи облагаеми доставки. Посочено е, че съгласно чл.68 и чл.69, ал.1 от ЗДДС данъчен кредит е сумата на данъка, която лицето има право да приспадне от данъчните си задължения за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка, ако същите се ползват за целите на извършените от лицето облагаеми доставки. Допълнено е, че съгласно чл.69, ал.2, т.1 от ЗДДС, облагаеми доставки са и доставките в рамките на икономическата дейност на регистрираното лице, които са с място на изпълнение извън територията на страната, но които биха били облагаеми, ако са извършени на територията на страната. Ревизионният акт е потвърден с решение на директора на Дирекция ОДОП, което е обжалвано пред АССГ и отменено с решение № 5512 от 03.08.2016 г. по дело № 11563/2015 г. Видно от мотивите на това решение, АССГ е приел, че са налице предпоставките на закона за признаване право на данъчен кредит. Установено е, че ищецът е чуждестранно юридическо лице със седалище в Кралство Б. и регистрирано по ДДС в Б., но и в България, макар и без място на стопанска дейност в България. Предметът на дейност е отдаване под наем на скелета. Същият закупил с фактура от 30.09.2014 г. метални скелета, върху цената на които е начислен ДДС в размер 698067,20 лева, внесен ефективно от продавача. Изложени са съображения, че закупеното от ищеца скеле е използвано за последваща облагаема доставка, по веригата на която по следващи доставки е начислено ДДС: "Бос рентал" отдало под наем скелето на немското дружество "Х.", което от своя страна преотдало под наем скелето на българско дружество, самоначислило си ДДС по втората наемна сделка. Отдаването на вещите под наем е облагаема доставка. Посочено е, че ищецът не е начислил ДДС в Б. върху извършената облагаема доставка наем, тъй като е издал фактурите за наема под белгийския си данъчен номер. Не се спори, че данък не е начислен и в Б.. Съобразено е, че извършената от ищеца последваща доставка е услуга с място на изпълнение в Германия, затова ищецът не е дължал начисляване на ДДС в България. Намерена е за приложима хипотезата на чл.69, ал.2, т.1 от ЗДДС, според която за целите на данъчния кредит, подлежащ на приспадане, за облагаеми се приемат и доставките, извършени в рамките на икономическата дейност на регистрираното лице, с място на изпълнение извън територията на страната, но които биха били облагаеми, ако са извършени на територията на страната. Цитирана е т.63 от решението по дело С-118/11 на СЕС, че ако става дума за дълготраен актив, данъчнозадълженото лице, което го включва изцяло в имуществото на своето предприятие, има право на незабавно приспадане на ДДС. Прието е, че съдебно-счетоводната експертиза е доказала завеждането на скелетата като дълготраен актив, а приходите от наем са отчетени като годишен приход в счетоводството на белгийското дружество. Крайният извод на АССГ е, че скелето е използвано за последваща облагаема доставка, както и че използването на белгийския данъчен номер на дружеството при издаване на фактурите за наем по последващата доставка не представлява злоупотреба с право, поради което неправилно на ищеца е отказано упражняване на правото на данъчен кредит. Решението на АССГ, с което е отменен ревизионният акт, е обжалвано от административния орган пред Върховния административен съд с касационна жалба. С решение № 1519 от 02.02.2018 г., постановено по дело № 13351/ 2016 г., състав на Върховния административен съд е отменил решението на АССГ и е отхвърлил жалбата на ищеца срещу ревизионния акт. В това решение е прието, че след като не е извършена последваща доставка под българския ДДС номер на дружеството, то е краен получател на доставката по фактура № [ЕГН] от 30.09.2014 г., поради което за него не е възникнало право на възстановяване на данъчен кредит. Последващите доставки са фактурирани на лица, които са регистрирани извън територията на България и ДДС по тях не е начислен. Прието е, че с отдаването под наем на скелето на немското дружество "Хермер" веригата на доставки е прекъсната, тъй като по тази доставка не е начислен ДДС, издадените фактури са под белгийския данъчен номер на дружеството и последващото преотдаване и начисляване на ДДС по втората доставка наем не можело да санира липсата на начислен данък по предоставената от ищеца наемна услуга на "Хермер", което следвало да се осъществи чрез фактуриране на наемите с българския ДДС номер. Прието е, че изборът на ищеца да фактурира наемите на "Хермер" под белгийската си ДДС регистрация е злоупотреба с право, тъй като е направен, за да се избегне начисляването на ДДС – в резултат на което данъкът не е начислен нито в България, нито в Б.. Посочено е, че ищецът като неустановено в България дружество може да претендира възстановяване на данъчен кредит по реда на Наредба № Н-9/16.12.2009 г., а не по общия ред, както е процедирало. С окончателния си съдебен акт Върховният административен съд е отрекъл правото на ищеца на възстановяване на данъчен кредит в размер на 698067,20 лева по фактура № [ЕГН] от 30.09.2014 г. IV. С оглед на така установеното, по основните спорни въпроси в настоящото исково производство въззивният съд намира следното: В практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) - решенията по съединени дела С-6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93, по дело С-420/11, по дело С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09, се приема, че принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), е присъщ на системата на договорите, на които се основава ЕС, както и че този принцип е в сила във всички хипотези на нарушаване на правото на ЕС от държава-членка, при това – независимо кой е публичният орган, извършил нарушението. Също според практиката на СЕС (решенията по дело С-224/01, по дело С-173/03, по дело С-160/14, по дело С-168/15 и по съединени дела С-46/93 и С-48/93), посоченият принцип е приложим и когато нарушението произтича от решение на национална юрисдикция, но при определени условия, а именно: предмет на нарушената правна норма на ЕС да е предоставяне на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (материалноправни условия за основателност на иска), както и националната юрисдикция, извършила твърдяното нарушение, да е действала като последна инстанция. В решението по делото „К.", C-244/01, т.39, т.51 и т.53 СЕС приема, че „признаването на принципа на отговорността на държавата за решение на съд, който се произнася като последна инстанция, нe поставя под съмнение силата на пресъдено нещо на това решение. Производствата, насочени към ангажиране на отговорността на държавата, нямат същата цел и не включват непременно същите страни както производството, приключило с решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Успешното провеждане на иск, ангажиращ отговорността на държавата, ще гарантира обезщетяване на причинените вреди, без да е необходимо /задължително/ да се прогласява отпадане на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, причинило вредата. Във всеки случай, принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на Общността, изисква такова обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното решение, на което се дължи вредата. Условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде задължена дадена държава-членка да заплати обезщетение за вреди, причинени на лицата в резултат на нарушения на общностното право, за които е отговорна държавата, са три: нарушената съюзна норма да предоставя права на лицата; нарушението да бъде достатъчно сериозно и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушаването на задълженията на държавата, и загубата или вредата, понесени от увредената страна. Отговорността на държавата за нарушение на общностното право с решение на национален съд, който се произнася като последна инстанция, може да възникне само в изключителни случаи, когато съдът явно е нарушил приложимото право." Спорът по настоящото дело следва да бъде решен при преценката дали са налице посочените по-горе три предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата поради нарушението на правото на Общността. По наличието на предпоставките настоящият съдебен състав намира следното: 1. Разпоредбите на чл.167 и чл.168 от Директива 2006/112/ЕО уреждат права на частноправни субекти, каквито са данъчно задължените лица. Такова е търговското дружество – ищец в настоящото производство, което твърди, че в резултат от нарушаване на директивата са му причинени вреди. Цитираните норми от Директивата без съмнения предоставят права на частноправните субекти – право на възстановяване на данъчен кредит. Настоящият състав намира, че посочените норми от директивата са приложими в случая и че с тях на ищеца е предоставено правото на възстановяване на данъчен кредит, отказан му с окончателното съдебно решение. В този смисъл неоснователно е възражението на ответника, че редът за възстановяване на данъчния кредит бил по Наредба № Н-9 от 16.12.2009 г. Спор за реда на възстановяване не е бил повдиган в съдебните производства пред АССГ и ВАС като и в Ревизионния акт, и в решението на административния орган, с което той е потвърден, е прието, че наредбата не е приложима, тъй като като не отговаря на условията на чл.2, т.2 и чл.3, ал.2 от Наредбата. В действителност редът за възстановяване по Наредбата не е приложим в случая, тъй като дружеството има регистрация по ЗДДС в България, наред с регистрацията си в друга държава-членка на ЕС – арг. от чл.1, ал.1, т.1 от Наредбата. Ето защо обосноваването на отказ за предоставяне на данъчен кредит на това основание е незаконосъобразно. По отношение на твърдяното нарушение на правото на Общността, обуславящо отговорността на държавата: Законът и съдебната практика на ЕС обуславят възникването на правото на данъчен кредит с изискуемостта на данъка – чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО. Според чл.167 вр. чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО, правото на приспадане възниква, когато стоките и услугите са доставени. Тези разпоредби са транспонирани в чл. 25, ал.2 и ал.6 и чл. 68, ал. 2 от ЗДДС. По силата на чл. 68, ал. 2 във връзка с чл.25, ал.2 и чл. 6 от ЗДДС, данъчното събитие и изискуемостта на данъка настъпват, когато правото на собственост върху стоките бъде прехвърлено. За да възникне право на данъчен кредит според разпоредбите на чл.68, ал.1 и чл.69, ал.1 от ЗДДС, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: Получена стока или услуга по облагаема доставка (1.) и Стоките или услугите по облагаемата доставка да се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки – чл.6, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗДДС (2.) Съответната разпоредба - чл.168, б."а" от Директива 2006/12 гласи: „Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава-членка, в която извършва тези сделки, да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати: а) дължимия или платен ДДС в тази държава-членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице;…" Наличието на фактура за получена от ищеца облагаема доставка и реалността на извършената доставка не са били оспорвани от данъчните органи. Спорът пред административните съдилища е бил концентриран върху въпросите дали закупеното скеле се използва за последващи облагаеми доставки и дали фактурирането на наеми под белгийския данъчен номер на ищеца представлява злоупотреба с право, целяща да се избегне начисляване на ДДС по тази услуга. В настоящото производство съдът следва да анализира дали отговорите на тези въпроси са дадени от ВАС в съответствие с приложимото материално право на ЕС и с относимата практика на СЕС. А. ВАС е приел, че ищецът е краен получател на доставката по фактура № [ЕГН] от 30.09.2014 г., тъй като не е извършена последваща доставка под българския ДДС номер на дружеството. Този извод е в противоречие с трайната практика на СЕС, според която данъчнозадължено лице, което в това си качество е придобило дълготраен актив и го е включило в имуществото на предприятието, има право да приспадне платения за придобиването на този актив данък върху добавената стойност в данъчния период, в който данъкът е станал изискуем, независимо от обстоятелството, че активът не е използван веднага за професионални цели. В този смисъл е и решение № 10651от 12.08.2014 г. по дело № 10602/2013 г. на ВАС. Националната юрисдикция следва да определи дали данъчнозадълженото лице е придобило дълготрайния актив за нуждите на своята икономическа дейност и евентуално да прецени дали е налице измамна практика - Решение от 22 март 2012 година по дело C-153/11; Решение от 24 януари 2019 година по дело C-165/17 (M. Stanley & Co I. plc). В т.30-34, т.57 от последното е посочено, че за да е възможно приспадане на ДДС, получените доставки трябва да имат пряка и непосредствена връзка с извършени доставки, пораждащи право на приспадане. Правото на приспадане на ДДС, с който са обложени получените доставки на стоки или услуги, предполага, че разходите, направени за получаването им, са част от елементите, формиращи цената на обложените извършени доставки, пораждащи право на приспадане. Освен това съгласно член 169, буква а) от Директива 2006/112, данъчнозадълженото лице има право да приспадне данъка, дължим или платен за стоките и услугите, използвани за целите на сделките, извършвани извън държавата членка, в която се иска възстановяването, които биха породили право на приспадане, ако са извършени в посочената държава членка. Следователно правото на възстановяване е налице, ако е изпълнено двойно условие - от една страна, сделките, извършени от данъчнозадълженото лице в държава членка, различна от тази, в която е дължим или платен ДДС за стоките и услугите, използвани за нуждите на тези сделки, да бъдат облагаеми в първата държава членка, и от друга, тези сделки да бъдат облагаеми и ако са извършени във втората държава членка. Що се отнася до второто условие, при липса на допълнително уточнение в член в член 169, буква а) от Директива 2006/112 следва да се приеме, че то е изпълнено в хипотеза, в която облагаемите в държавата членка на централата сделки са облагаеми и в държавата членка, в която е регистриран клонът, понесъл разходите за тях, поради направения от клона избор в съответствие с националната правна уредба, с която се транспонира член 137, параграф 1, буква а) от Директива 2006/112. Приема се, че е налице право на приспадане в полза на данъчнозадълженото лице дори при липса на пряка и непосредствена връзка между конкретна получена доставка и една или повече извършени доставки, пораждащи право на приспадане, когато разходите за въпросните услуги са част от общите разходи на това лице и като такива представляват елементи, формиращи цената на стоките или услугите, които то доставя. Разходи от този вид имат пряка и непосредствена връзка с цялостната икономическа дейност на данъчнозадълженото лице. На второ място, погрешно е прието в решението на ВАС, че издаването на фактури (за наемите) на лица извън територията на страната, и поради това – без да е начислен ДДС, не представлява извършване на последваща облагаема доставка с процесното скеле. В резултат на това разсъждение ВАС е приел, че ищецът е краен получател на скелето. Този извод обаче не е съобразен с практиката на СЕС, изразена в Решение от 7 август 2018 г. по дело C-16/17 (ТGE Gas Engineering G.), т.41; Определение на Съда от 21 юни 2016 г. (преюдициално запитване от Naczelny S№d Administracyjny — Полша) по дело C-393/15, че когато става въпрос за дружество, установено в държава членка, и за негов клон, разположен в друга държава членка, тези два субекта са едно и също данъчнозадължено лице по ДДС, освен ако се установи, че клонът извършва независима икономическа дейност. Клон, регистриран в дадена държава членка за плащане на данък върху добавената стойност, на дружество, установено в друга държава членка, и който извършва основно неподлежащи на облагане с този данък вътрешни сделки в полза на посоченото дружество, но също така спорадично, облагаеми сделки в държавата членка на регистрацията си, има право да приспада данъка върху добавената стойност, платен по получени доставки в последната държава, начисляван върху стоки и услуги, използвани за нуждите на облагаемите сделки на посоченото дружество, извършени в другата държава членка, където то е установено. В решението по дело С-16/17 е прието, че след като двата данъчни идентификационни номера в Германия и в П. принадлежат на едно и също образувание, от това следва, че TGE B. и TGE Sucursal em P. са едно данъчнозадължено лице по смисъла на Директивата за ДДС (т.42-43 от решението). Щом като TGE B. и TGE Sucursal em P. следва да се разглеждат като съставляващи един и същ правен субект, и следователно едно данъчнозадължено лице, принципът на данъчния неутралитет налага правото приспадане по получените доставки да се предостави, ако са изпълнени изискванията по същество за това приспадане. След като разполага с необходимата информация, за да установи, че данъчнозадълженото лице като получател на съответните доставки е платец на ДДС, данъчната администрация не може да му налага допълнителни условия във връзка с правото му да приспадне този данък, които могат да доведат до осуетяване на упражняването на това право. Данъчният орган на държава членка не може да откаже на данъчнозадълженото лице правото на приспадане на платения по получени доставки ДДС с единствения мотив, че това данъчнозадължено лице е използвало данъчен идентификационен номер като чуждестранно предприятие, което няма постоянен обект към момента на учредяването на ОИИ и е използвало данъчния идентификационен номер на клон, вписан в същата държава, за последващото фактуриране на разходите на това обединение – т.45-47 от решението. Съгласно диспозитива на решението по дело С-16/17, членове 167 и 168 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, изменена с Директива 2010/45/ЕС на Съвета от 13 юли 2010 г., както и принципът на неутралитет трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат данъчната администрация на държава членка да приеме, че дружество със седалище в друга държава членка, както и притежаваният от него клон в първата от тези държави, са две отделни данъчнозадължени лица, поради това че всяко от тези образувания разполага с данъчен идентификационен номер, и по тази причина да откаже на клона правото на приспадане на ДДС, начислен в данъчните известия, издадени от ОИИ, член на което е посоченото дружество, а не неговият клон. На още по-голямо основание посочените изводи важат за едно единствено юридическо лице с регистрация по ДДС в две различни държави-членки: не може да се отрече последваща доставка, извършена под регистрацията по ДДС в Б., при признаване на право на данъчен кредит за получена под българската регистрация доставка. В обобщение на изложената практика на СЕС следва извод, че след като в случая е установено, че ищецът е закупил скелето за осъществяване на основния си предмет на стопанска дейност, същото е заведено като дълготраен материален актив и е включено в имуществото на предприятието - получените от отдаването му под наем суми са отчетени като годишен приход в счетоводството на белгийското дружество, и от обстоятелствата не следва, че то никога няма да извърши облагаеми доставки, по които да се начисли данък, Върховният административен съд е следвало да приеме, че е налице материално-правната предпоставака за признаване правото на възстановяване на данъчен кредит – доставката да се използва за целите на облагаемите сделки на ищеца. Заедно с това, доставката на услуга, какъвто е наемът на скелето, е облагаема сделка по силата на чл.2, § 1, б."в" от Директива 2006. Следователно фактурираният на "Х." наем е облагаема сделка и незаконосъобразно в решението е прието, че ищецът не е извършил последващи облагаеми сделки със закупеното скеле. От цитираната практика на СЕС също така се изяснява, че не може да се приеме, че е прекъсната веригата на доставки поради това, че за получаването на едната доставка и за извършването на другата са използвани различни регистрации по ДДС – в България и в Б., след като данъчнозадълженото лице е едно и също. В член 9, параграф 1, първа алинея от Директива 2006/112 данъчнозадължените лица са определени като лица, които извършват независима икономическа дейност. Без съмнение ищецът е едно данъчнозадължено лице, независимо в коя държава от общността извършва дейността си. Не е основание да се приеме такова прекъсване на веригата от доставки и обстоятелството, че по извършената в друга държава членка доставка не е начислен ДДС, както е изяснено в решението по дело C-507/16, т.42 и решение по дело С-277/09, т.41. Б. ВАС е приел, че използването на белгийския данъчен номер при фактурирането на наемите на немското дружество представлява нарушение на принципа на забрана на злоупотреба с право, защото довело до необлагане с ДДС нито в България, нито в Б.. Този извод е необоснован, произволен, а заедно с това противоречи на правилата на Директивата за облагане с ДДС при доставка в друга страна членка. В случая, както е прието от АССГ и не е отречено от ВАС, отдаването под наем на скелето на немската фирма "Хермер" представлява доставка на услуга с място на изпълнение в Германия, съгласно съображение 20 от Директивата, респ. чл. 21, ал.2, изр.1 от ЗДДС. Следователно, по силата на чл.196 от Директивата (чл.82, ал.2, т.3 от ЗДДС), ДДС по наема се дължи от получателя на услугата "Хермер". За ищеца, като доставчик по вътреобщностна доставка, е налице основание за прилагане на нулева ставка, тъй като ДДС е изискуем и подлежи на начисляване от получателя по доставката - данъчно задължено лице, регистрирано за целите на ДДС – чл.12, ал.2 от ЗДДС (установено е, че „Хермер е с данъчна регистрация в Германия). Получателят на услугата, станала обект на вътреобщностно придобиване, начислява ДДС по повод наема, предоставен от доставчик от друга държава членка. Без значение е дали фактурите за наемите са издадени под българския или под белгийския данъчен номер на ищеца, след като и в двата случая той е доставчик от друга държава членка и следователно платец на данъка по наема е получателят "Хермер" по правилото на чл.196 от Директивата. В този смисъл изводите на ВАС за злоупотреба с право от страна на ищеца са напълно необосновани и произволни. Въпросът дали „Хермер" е начислил ДДС в Германия е без значение за възникване право на възстановяване за ищеца, но за пълнота следва да се посочи, че са налице данни за тристранна операция по чл.15 от ЗДДС, при което по силата на чл.82, ал.3 от ЗДДС данъкът е изискуем от придобиващия при тристранната операция [фирма], което дружество в действителност си е самоначислило ДДС в България. Практиката на СЕС относно злоупотребата с право решенията по дело C-8/17, т.39, дело C 273/18, т.35-38, приема, че тъй като отказът да се признае право на приспадане, представлява изключение от прилагането на основния принцип, какъвто се явява това право, компетентните данъчни органи трябва надлежно да установят, че са налице обективни данни, установяващи наличието на измама или на злоупотреба. След това националните юрисдикции следва да проверят дали съответните данъчни органи са установили наличието на такива обективни данни. За да се установи злоупотреба в областта на ДДС, следва да са изпълнени две условия, а именно, от една страна, въпреки формалното прилагане на условията, предвидени в релевантните разпоредби на Директивата за ДДС и на транспониращото я национално законодателство, сделките, за които става въпрос, да водят до получаването на данъчно предимство, чието предоставяне би било в противоречие с преследваната с тези разпоредби цел, и от друга страна, от множество обективни обстоятелства да е видно, че основната цел на въпросните сделки се свежда до получаването на това данъчно предимство. В случая нито данъчните органи, нито ВАС са установили какво неследващо се данъчно предимство е получило ищцовото дружество, нито какви неследващи се данъчни предимства са получили евентуално другите дружества, участващи във веригата от последователно пренаемане на процесното скеле, за да се провери дали истинската и единствена цел на тези сделки е получаването на неследващо се данъчно предимство. Затова следва да се приеме, че самото съществуване на верига от сделки и фактът, че издаването на фактурите за наем на "Хермер" е извършено под белгийския, а не под българския данъчен номер на дружеството, не са достатъчни да обосноват извода, че ищецът е злоупотребил с права. Когато компетентният данъчен орган изобщо не е доказал наличието на злоупотреба, на данъчнозадълженото лице не може да му бъде отказано правото на приспадане на данъчен кредит. Съгласно постоянната практика на СЕС, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки и за получени от тях услуги, представлява основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на ДДС (решение от 13 февруари 2014 г. по дело C-18/13 (М. П.), т. 23). Съдът неведнъж е постановявал, че предвиденото в член 167 и сл. от Директива 2006/112 право на приспадане на ДДС е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано. То се упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по получени доставки (решение от 13 февруари 2014 г. по дело C-18/13 (М. П.), т. 24). Като е приел, че следва да отрече на ищеца правото на възстановяване на данъчен кредит по доставката, получена по фактура № [ЕГН] от 30.09.2014 г., на основание извършено от дружеството злоупотреба с право, Върховният административен съд е допуснал нарушения на приложимото общностно право. Това е така, защото приходните органи не са доказали действителна злоупотреба, а тя не се презюмира. 2. По въпроса дали нарушението на общностното право представлява изключителен случай - дали е очевидно, съществено, сериозно, следва да се обсъдят всички фактори, характеризиращи случая: степента на яснота и прецизност на нарушените норми; дали нарушението е било умишлено; дали грешката в правото е оправдателна или непростима. Във всеки случай нарушението на общностното право ще бъде достатъчно сериозно, когато съответното решение е взето при явно нарушение на съдебната практика на СЕС по въпроса – решение по дело С-224/01, К., т.54-56. На първо място, цитираните по-горе норми на общностното право (чл.169-чл.169 от Директива 2006/112 на ЕС) по ясен и недвусмислен начин определят основанията и условията за възникване и упражняване правото на възстановяване на данъчен кредит, а заедно с това е изобилна практиката на СЕС, която утвърждава, че това право е основен принцип на въведената от законодателството на Съюза обща система на ДДС. Режимът на приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на ДДС, дължим или платен във връзка с цялата му икономическа дейност. Затова общата система на ДДС гарантира неутралитет от гледна точка на данъчната тежест на всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС (решение по дело C-277/14, Malburg), т. 27; решение от 19 октомври 2017 г. по дело C-101/16, P. Consult). При това положение, за да откаже да признае правото на данъчен кредит, ВАС е следвало аргументирано да обоснове становището си за това, че ищецът е краен потребител на закупеното скеле, както и за наличие на злоупотреба с право, което той не е сторил. В противоречие с практиката на СЕС е прел, че ищецът е краен получател на скелето, въпреки завеждането на същия като дълготраен актив и включването му в имуществото на предприятието; без да обсъди обстоятелството, че основния предмет на дейност на дружеството е именно отдаване под наем на скелета, както и че със скелето е извършена доставка на услуга, наемите по която са отчетени като годишен приход в счетоводството на дружеството. Не е обяснил защо е приел, че ако беше издал фактурите за наем под българския си данъчен номер, ищецът би бил длъжен да начисли ДДС по тях, след като получателят на услугата е неустановено в страната лице, а мястото на доставка е в Германия. Становището на ВАС е незаконосъобразно, тъй като по силата на чл.196, предл.1 от Директивата ДДС по наема се дължи от получателя на услугата "Хермер", без значение под кой данъчен номер ще издаде наемодателят фактурата, защото и в двата случая той ще е данъчнозадължено лице, неустановено на територията на държавата-членка, в която се предоставя услугата. Разпоредбата на чл.196 от Директивата е ясна, а грешката в прилагането й не може да бъде оправдана. Въпросът за мястото на доставка по наема изобщо не е коментиран в решението на ВАС, макар че е бил откроен от първоинстанционния административен съд като "сърцевината на правния спор". Така изводът за избор на белгийския данъчен номер при фактурирането на наемите за "Хермер" с цел избягване начисляването на ДДС по тези доставки е направен напълно произволно, без да е посочено въз основа на какви разсъждения е изведена измамната цел на ищеца; какво данъчно предимство е постигнато от него. Следва да се вземе предвид развитието на производството, което пред ВАС е инициирано от административния орган, недоволен от решението на АССГ, отменящо ревизионния акт. Макар и неумишлени, грешките в прилагане на съюзното право са неоправдани от гледна точка на очакванията за качество на съдебен акт, постановен от Върховния административен съд. Решението на АССГ е задълбочено, мотивирано и обосновано, то е очертало значимите спорни въпроси и е дало аргументирано становище по тях, основано на обсъдените относими правни норми и практика на СЕС. От друга стана, отменителното решение на ВАС не е оборило правните изводи на първоинстанционния съд, а е споделило становището на приходните органи, без да обоснове становището си, че с отдаването под наем на скелето на "Хермер" веригата на доставките била прекъсната, тъй като при тази доставка не е начислен ДДС. Както се посочи по-горе, предвид мястото на извършване на тази доставка (Германия), не е имало основание за начисляване на данък, при това без значение под кой данъчен номер на наемодателя са издадени фактурите. В обобщение, като съобрази изложеното по-горе, както и явните нарушения на съдебната практика на СЕС относно условията за отказ от възстановяване на данъчен кредит (дело C-153/11, дело C-507/16, дело С-118/11, дело С-434/03, дело C-393/15, дело С-277/09, дело C-18/13, дело C-101/16, дело С-277/14, дело С-441/16, дело C‑285/11, дело С-377/08, дело С-388/11) настоящият състав намира, че е налице и втората предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в настоящия случай. 3. След като се установи и втората предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата, следва да се обсъди дали е налице причинна връзка между нарушение на правото на ЕС и претърпени от ищеца имуществени вреди. Вредата, която "Бос рентал" твърди, че е претърпял, представлява заплатени от него публични задължения – данъци и съдебни разноски, както и лихви върху тези суми. Налице е причинна връзка между вредата в размери 689067,19 лева и 238485,81 лева, представляващи съответно сумата на данъчния кредит, възстановяването на който е било отказано с потвърдения с решението на ВАС ревизионен акт, и законната лихва върху тази сума за периода 15.11.2014-12.04.2018 г. (от приключване на процедурата по приспадане на данъчния кредит до предявяването на исковата молба в съда). Със своето решение ВАС е решил по същество спора за съществуване право на възстановяване на данъчен кредит по процесната фактура – чл.222, ал.1 от АПК вр. чл.160, ал.1 от ДОПК, ето защо възражението на ответника за липса на причинна връзка е неоснователно относно тези вреди. С ревизионния акт е установено, че за периода 01.09.2014-30.09.2014 г. ищецът е декларирал ДДС за възстановяване в размер на 689067,19 лева. По реда на чл.92, ал.1, т.4 от ЗДДС приходният орган е бил длъжен да възстанови сумата в 30-дневен срок, следователно към 15.11.2014 г. тя е била изискуема. При определяне обхвата на вредити съдът прилага националното законоделство. Сумата 238484,81 лева е пропусната полза, съизмерима със законната лихва върху размера на данъчния кредит, който е следвало да бъде възстановен на ищеца до 31.10.2014 г., затова и за тази сума е налице пряка причинна връзка между вредата и решението на ВАС. Неоснователна е претенцията за заплащане на сумата 9510 лева-разноски за юрисконсултско възнаграждение пред АССГ, което ищецът е осъден да заплати на НАП – няма доказателства тази сума да е действително заплатена (не са направени и такива твърдения), поради което не следва да се приема, че вредата е възникнала. Съответно неоснователен е и искът за законна лихва от 184,93 лева. Неоснователни са претенциите за заплащане на сумата 3911,66 лева-адвокатско възнаграждение пред АССГ и законна лихва в размер 832,52 лева – адвокатско възнаграждение не е присъдено на ищеца поради това, че не е било представено доказателство за извършването на разхода, затова не е налице причинна връзка с акта на ВАС. По същите съображения неоснователни са и исковете за заплащане на сумата 7823,32 лева и 282,53 лева, тъй като няма данни какви разноски са били заявени пред ВАС с представяне на доказателства за извършването им- не е представен протокол от съдебното заседание. В обобщение, предявените искове са основателни за сумите 689067,19 лева, ведно със законна лихва от 13.04.2018 г. и 238484,81 лева, а в останалата част исковете следва да се отхвърлят. Съответно обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която са отхвърлени исковете за сумите 689067,19 лева и 238484,81 лева, и ищецът е осъден да заплати на ответника разноски над 10 лева и вместо това да се постанови друго, с което Върховният административен съд се осъди да заплати на ищеца сумата 689067,19 лева, ведно със законна лихва от 13.04.2018 г. и сумата 238484,81 лева. В останалата отхвърлителна част решението следва да се потвърди. Предвид изхода на спора във въззивното производство, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски пред двете инстанции в общ размер на 11555 лева по компенсация. Възражението за прекомерност на заплатеното от въззивния жалбоподател адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е неоснователно предвид цената на иска и правната сложност на делото. Воден от горното, Софийският апелативен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 3707 от 22.05.2019 г. на Софийски градски съд по гр. дело № 4966/2018 г., с което е отхвърлен искът на "Бос Рентал" БВБА срещу Върховния административен съд за заплащане на сумата 689067,19 лева-размер на невъзстановен ДДС и сумата 238485,81 лева-законна лихва за периода 15.11.2014-13.04.2018 г., както и в частта, с която "Бос Рентал" БВБА е осъдено да заплати на Върховния административен съд разноски над 10 лева, и ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Върховния административен съд да заплати на "Бос Рентал" БВБА, ЕИК [ЕГН], [населено място] 3950, Б., [улица] сумата 689067,19 (шестстотин осемдесет и девет хиляди шестдесет и седем 0,19) лева - невъзстановен данък добавена стойност по фактура № [ЕГН] от 30.09.2014 г., ведно със законната лихва от 13.04.2018 г., и сумата 238484,81 (двеста тридесет и осем хиляди четиристотин осемдесет и четири 0,81) лева – законна лихва върху 689067,19 лева за периода 15.11.2014 г. -12.04.2018 г., двете суми представляващи имуществена вреда в резултат от нарушаване на правото на ЕС от страна на ответника Върховен административен съд при постановяване на решение № 1519 от 02.02.2018 г. по адм.д. № 13351/2016 г., по исковете с правно основание чл.4, §3 от Договора за функционирането на Европейския съюз. ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която са отхвърлени исковете за сумите 9510 лева-разноски, присъдени в полза на НАП с решение № 1519/02.02.2018 г. на ВАС и 184,93 лева-законна лихва за периода 02.02.2018-13.04.2018 г., сумите 3911,66 лева и 7823,32 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за първа и втора инстанция със законните лихви в размери 832,52 лева и 282,53 лева. ОСЪЖДА Върховния административен съд да заплати на "Бос Рентал" БВБА разноски за двете инстанции в размер на 11555 (единадесет хиляди петстотин петдесет и пет) лева по компенсация. Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му, при спазване на изискванията на чл.280 и чл.284 от ГПК. Председател: Членове: 1. 2.
Решение № 3707 от 22.05.2019 г. на СГС по гр. д. № 4966/2018 г. | Данни за делото | | Съд: | Софийски градски съд | | Вид на делото: | Гражданско дело | | Номер на делото: | 4966 | | Година: | 2018 | | Съдебен състав / Съдия: | ГО 1-6 състав, ПЕТЯ П. АЛЕКСИЕВА | | Данни за акта | | Вид на акта: | Решение | | Номер на акта: | 3707 | | Дата на постановяване: | 22.05.2019 г. | | Дата на влизане в сила: |
| | Статус на акта: |
| | Дата на постановяване на мотива: |
| | Данни за изпращане в по-висша инстанция | | Съд: | Апелативен съд - София | | Изходящ номер: | 26256 | | Година: | 2019 | | Тип на документа: | Писмо | | Дата на изпращане: | 03.07.2019 г. | | Резултат от обжалване: |
| Решение № гр. София 22.05.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Софийският градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав в публичното заседание на двадесет и шест март през две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА при секретаря Антоанета Стефанова и в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Алексиева гр. дело № 4966 по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е образувано по искова молба, подадена от "Б. Р. " БВБА против Върховен административен съд, с която предявява обективно, кумулативно съединени искове за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнение на задължението на националния съдия, натоварен с прилагането на Общностното право, в рамките на своята компетентност да гарантира пълното действие на нормите на ПЕС, което неизпълнение е довело до произнасяне на решение в противоречие с ПЕС и практиката на СЕС, които искове са с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът претендира имуществени вреди, причинени от противоправни действия на орган на съдебната власт. Твърди се, че ищецът е дружество, учредено съгласно законодателството на Кралство Белгия и има седалище в тази държава-членка. Поддържа се, че ищцовото дружество е било регистрирано за ДДС цели в България в периода 27.06.2014 г. -07.02.2018 г., но няма място на стопанска дейност или постоянен обект на територията на РБ. Поддържа се, че дружеството закупило материали за скелета от "ГСТ С. " Гмбх, за което последният е издал фактура № 8201100019 от 30.09.2014 г., в която е посочен българският ДДС номера на ищцовото дружество и е начислен ДДС по реда на ЗДДС в размер на 698 067, 19 лв. Ищецът е отдал закупеното скеле под наем съгласно лизингово споразумение на "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх"-немско дружество, което не е установено и няма регистрация по ЗДДС в България. Ищецът е издал на "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх" фактури, в които е посочило своя белгийски ДДС номер. Впоследствие "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх" е преотдало под наем тези материали на български дружества от групата ГСТ. Поддържа се, че ищецът е упражнил правото си на данъчен кредит за закупените метални скелета по фактура № 8201100019 от 30.09.2014 г. по реда на ЗДДС, като е включило размера на данъчния кредит при определяне на резултата за месец септември 2014 г. в справка-декларация за този период. Твърди се, че на дружеството е извършена ревизия, възложена съгласно Заповед за възлагане на ревизия № Р-22221014003214-020-01/11.12.2014 г., която приключва с Ревизионен акт № 22221014003214-091-002/06.08.2015 г., с който органите по приходите са отказали да признаят на ищеца правото на данъчен кредит по процесната фактура. В тази част ревизионният акт е потвърден с Решение № 1594/21.10.2015 г. на Директора на Дирекция ОДОП-гр. София при ЦУ на НАП. По жалба на дружеството, АССГ отменя ревизионния акт с Решение № 5512/03.08.2016 г., постановено по адм. дело № 11563/2015 г. По касационна жалба на Директора на Дирекция ОДОП-гр. София, ответникът-ВАС с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. отменя решението на първоинстанционния съд и вместо него оставя в сила ревизионния акт, с който на ищцовото дружество е отказан данъчен кредит в размер на 689 067, 17 лв. за данъчен период месец септември 2014 г. Твърди се неправилно прилагане от ответника на чл. 168 и чл. 169, §"а" от ДДС Директивата и в противоречие със задължителното тълкуване на СЕС по сходни дела, тъй като стоката е придобита и използвана в облагаемата дейност на лицето. Поддържа се, че според трайната практика на СЕС, поставянето на допълнителни условия за правото на данъчен кредит, които правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването му, е недопустимо. Твърди се, че ответникът прави точно обратното, като прави опит да въведе допълнително условие за ползването на правото на данъчен кредит, каквото не е предвидено нито в общностното, нито в националното законодателство, а именно: получените доставки да са използвани за целите на извършвани от дружеството облагаеми доставки с място на изпълнение територията на България, при които ефективно да е бил начислен и внесен ДДС в България. Поддържа се, че съдът в противоречие с ДДС Директивата и практиката на СЕС приема, че веригата от доставки е прекъсната и дружеството е краен получател по доставката. Твърди се, че съдът не е съобразил практиката на СЕС, съгласно която когато данъчнозадължено лице в това си качество придобива дълготраен материален актив и го включва изцяло в имуществото на своето предприятие, същият се счита за използван за целите на облагаеми сделки и дължимият при придобиването му данък подлежи изцяло и незабавно на приспадане. Твърди се, че съдът в противоречие с ДДС Директивата и практиката на СЕС, приема, че дружеството е трябвало да издаде фактура под българския си ДДС номер, за да му бъде признато правото на данъчен кредит. Твърди се извършено нарушение на чл. 17 и чл. 21 от Хартата на основните права на ЕС. Поддържа се, че в пряка причинно-следствена връзка от горните нарушения извършени от ответника, ищецът е претърпял имуществени вреди в следните размери: вреда на стойност равна на размера на невъзстановения ДДС-689 067, 19 лв., законна лихва за забава, изчислена от датата на която дружеството е имало право на възстановяване на данъчен кредит в размер на 689 067, 19 лв. до деня на предявяване на исковата молба 13.04.2018 г. в размер на 238 485, 81 лв., вреда на стойност 9 510 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, което дружеството е осъдено да заплати на НАП с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. на ВАС, ведно със законната лихва за забава, считано от 02.02.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 184, 93 лв., вреда на стойност 3 911, 66 лв., представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за първа инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер на 832, 52 лв. от 08.03.2016 г. до 13.04.2018 г. -датата на завеждане на исковата молба, вреда на стойност 7 823, 32 лв., представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за втора инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер на 282, 53 лв. от 04.12.2017 г. до 13.04.2018 г., законна лихва за забава от 13.04.2018 г. до заплащане на горните суми. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца гореописаните суми. В срока за отговор такъв е депозиран от ответника чрез процесуалния му представител М. М. С., надлежно упълномощен с пълномощно приложено към отговора. По същество ответникът оспорва предявените искове като неоснователни. Твърди се, че нормите на чл. 167 и чл. 168, б. "а" от Директива 2006/112 са неприложими към правното положение на ищеца и в този смисъл не могат да бъдат предмет на нарушение. Поддържа се, че неустановеното в България дружество, би могло да претендира процесния данъчен кредит по реда на Наредба № Н-9/16.12.2009 г. за възстановяване на ДДС на данъчно задължени лица, неустановени в държавата членка по възстановяване. Твърди се, че тази Наредба е национален акт транспониращ разпоредбите на чл. 170 и чл. 171 от Директивата и в изпълнение на чл. 81 от ЗДДС, също транспониращ посочените норми на Директивата. Оспорва твърдението, че процесното решение на ВАС обективира очевидно нарушение на правото на ЕС. Твърди се, че ВАС не се е произнесъл относно наличието на материално право за приспадане на ДДС, а че това право е неоснователно предявено с оглед на избрания от дружеството ред. Поддържа се, че избягвайки осъществяване на облагаема сделка под български ДДС номер и осъществяването на последваща доставка под белгийски ДДС номер без да начислява ДДС, ищецът избягва облагане както в България, така и в Белгия. Фактите, че след като дружеството придобива материален актив в България и го използва в икономическата си дейност, отдавайки го под наем отново в България, контрахирайки и фактурирайки обаче сделката навън с верига от лица, така, че накрая първоначалният продавач на скелето се оказва наемател, дават основание да се приеме, че използването на различни ДДС номера-български и белгийски, представлява изкуствена конструкция водеща до недопустима злоупотреба с право. Поддържа се, че в този смисъл решението на ВАС се припокрива напълно с практиката на Съда в Люксембург. Поддържа се, че всички останали твърдения са такива за неправилност на касационния акт на ВАС, които съдът не може да допуска, нито да разглежда по същество без да наруши принципа на СПН и неговата значимост както за националния, така и за съюзния правен ред. Ответникът оспорва наличието на пряка причинна връзка, тъй като такова твърдение от страна на ищеца липсва, а дори и да е налице то следва да бъде доказано с ясно установен причинно-следствен характер. Твърди се, че е неоснователно да се говори за пряка връзка между съдебен акт проверяващ властническо волеизявление и финансовият интерес предмет на това властническо волеизявление. Оспорва претенцията за лихви за забава. Поддържа се, че на обезщетение подлежат само вредите, изразяващи се в неупражнени права предоставени от съюзната разпоредба. Твърди се, че претендираните от ищеца вреди не представляват права на частноправен субект, свързани и произтичащи от разпоредбите на шестата Директива, в този смисъл не са нарушени правата на ищеца и не могат да бъдат предмет на обезщетяване. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли всички предявени искове и да присъди на ответника разноски по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 13, т. 2 и чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В съдебно заседание ищецът поддържа исковите си претенции чрез своите процесуални представители и по съображения подробно изложени в писмени бележки по делото. Претендира разноски, съобразно представен списък. Ответникът редовно призован, не изпраща представител не изразява становище в хода по същество. Софийски градски съд, І-6 състав, след преценка на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Между страните няма спор по фактите. Не се оспорва от ответника, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е дружество, учредено съгласно законодателството на Кралство Белгия и има седалище в тази държава-членка. Същото е било регистрирано за ДДС цели в България в периода 27.06.2014 г. -07.02.2018 г., като няма място на стопанска дейност или постоянен обект на територията на РБ. За закупени от дружеството материали за скелета от "ГСТ С. " Гмбх, последният е издал фактура № 8201100019 от 30.09.2014 г., в която е посочен българският ДДС номер на ищцовото дружество и е начислен ДДС по реда на ЗДДС в размер на 698 067, 19 лв. Ищецът отдал закупеното скеле под наем съгласно лизингово споразумение на "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх"-немско дружество, което не е установено и няма регистрация по ЗДДС в България. Ищецът е издал на "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх" фактури, в които е посочило своя белгийски ДДС номер. Впоследствие "ХГ Х. Г. унд К. Гмбх" е преотдало под наем тези материали на български дружества от групата ГСТ. Ищецът упражнил правото си на данъчен кредит за закупените метални скелета по фактура № 8201100019 от 30.09.2014 г. по реда на ЗДДС, като включило размерът на данъчния кредит при определяне на резултата за месец септември 2014 г. в справка-декларация за този период. На дружеството е извършена ревизия, възложена съгласно Заповед за възлагане на ревизия № Р-22221014003214-020-01/11.12.2014 г., която приключила с Ревизионен акт № 22221014003214-091-002/06.08.2015 г., с който органите по приходите са отказали да признаят на ищеца правото на данъчен кредит по процесната фактура. В тази част ревизионният акт е потвърден с Решение № 1594/21.10.2015 г. на Директора на Дирекция ОДОП-гр. София при ЦУ на НАП. По жалба на дружеството, АССГ отменило ревизионния акт с Решение № 5512/03.08.2016 г., постановено по адм. дело № 11563/2015 г. По касационна жалба на Директора на Дирекция ОДОП-гр. София, ответникът-ВАС с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. отменило решението на първоинстанционния съд и вместо него оставило в сила ревизионния акт, с който на ищцовото дружество е отказан данъчен кредит в размер на 689 067, 17 лв. за данъчен период месец септември 2014 г. От фактура № 623/08.03.2016 г. и извлечение по разплащателна сметка в евро № 10/10.03.2016 г. се установява, че ищецът е заплатил на Адвокатско съдружие Ъ. И Я. сумата от 3 911, 66 лв. или 2000 евро за осъществени правни услуги. От фактура № 919/04.12.2017 г. и извлечение по разплащателна сметка в евро № 53/06.12.2017 г. се установява, че ищецът е заплатил на Адвокатско съдружие Ъ. И Я. сумата от 7 823, 32 лв. или 4000 евро за осъществени правни услуги по административно дело № 13351/2016 г. на ВАС. При така установената по-горе фактическа обстановка, Съдът намира следното от правна страна: Предявените искове са с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз. Съобразно нормата на чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз, Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Съюзът се основава на настоящия договор и на Договора за функционирането на Европейския съюз. Тези два договора имат еднаква юридическа сила. За разлика от извъндоговорната отговорност на Общността, чието правно основание е член 288, параграф 2 ЕО, отговорността на държавите членки все още не е изрично уредена в общностното право. Правното понятие за отговорността на държавата по силата на общностното право дължи съществуването си и по-конкретната си формулировка на практиката на Съда. В своето основополагащо Решение по дело Francovich и др. Съдът постановява, че общностното право съдържа принцип, според който държавите членки са длъжни да поправят вредите, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носят отговорност. Оттук Съдът заключава, че държавата членка е длъжна да поправи вредите, причинени на частноправните субекти вследствие на липсата на транспониране на директива в националното право. Съгласно общностното право има три условия за възникване на правото на обезщетение: целта на нарушената правна норма да е да предостави права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените лица. Предявени са искове за реализиране извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на общностното право и компетентни да разгледат тези искове са националните съдилища - които имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред средства за защита. Отговорността на държавата се претендира на базата на основното правно положение, че всички държавни органи са длъжни да зачитат предимството на правото на ЕС и да не прилагат норми от националното право, които му противоречат. Ищецът предявява искове за обезщетение на вредите, от неизпълнение на задължението на националния съдия, натоварен с прилагането на Общностното право, в рамките на своята компетентност да гарантира пълното действие на нормите на ПЕС, което неизпълнение е довело до произнасяне на решение в противоречие с ПЕС и практиката на СЕС и от което неизпълнение твърди да е претърпял имуществени вреди. Предвид горното предявените искове се явяват процесуално допустими, а за да се произнесе по съществото Съдът съобрази следното: На първо място правото на съюза в областта на данъка добавена стойност: Основен документ е Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 11.12.2006 г., стр. 1-118), която се прилага от 1 януари 2007 г. и която е приложима в настоящия случай с оглед процесния период м. септември 2014 г. и свързани документи: Директива 2009/132/ЕО на Съвета от 19 октомври 2009 година за определяне на приложното поле на член 143, букви б) и в) от Директива 2006/112/ЕО по отношение на освобождаването от данък добавена стойност при окончателен внос на някои стоки (ОВ L 292, 10.11.2009 г., стр. 5-30) Директива 2008/9/ЕО на Съвета от 12 февруари 2008 година за определяне на подробни правила за възстановяването на данъка върху добавената стойност, предвидено в Директива 2006/112/ЕО, на данъчнозадължени лица, неустановени в държавата-членка по възстановяване, но установени в друга държава-членка (ОВ L 44, 20.2.2008 г., стр. 23-28) Директива 2007/74/ЕО на Съвета от 20 декември 2007 година относно освобождаването от данък върху добавената стойност и акциз на стоки, внасяни от лица, пътуващи от трети страни (ОВ L 346, 29.12.2007 г., стр. 6-12) Директива 2006/79/ЕО на Съвета от 5 октомври 2006 година относно освобождаване от данъчно облагане на вноса на малки пратки стоки с нетърговски характер от трети страни (кодифицирана версия) (ОВ L 286, 17.10.2006 г., стр. 15-18) Регламент (ЕО) № 1798/2003 на Съвета от 7 октомври 2003 година относно административното сътрудничество в областта на данъка върху добавената стойност и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 218/92 (ОВ L 264, 15.10.2003 г., стр. 1-11). Предвид обстоятелството, че по-голямата част от практиката на СЕС, на която се позовава ищецът е постановена по аналогична правна уредба, съществувала преди 1 януари 2007 г., настоящият състав намира за необходимо да я посочи, доколкото и предвид съществуването на аналогични норми и към момента, приложими към настоящия казус, то цитираната практика се явява актуална. Член 17, параграфи 2 и 3 от Шеста директива 77/388 ЕИО на Съвета от 17 май 1977 г. гласи: "2. Доколкото стоките и услугите се използват за нуждите на неговата облагаема сделка, данъчнозадълженото лице има право да приспадне от дължимия данък: а) дължимия или платен [ДДС] за стоки или услуги, които друго данъчнозадължено лице му е доставило или предстои да му достави; [... ] 3. Държавите членки дават също на всяко данъчнозадължено лице правото на приспадане или възстановяване на [ДДС], посочен в параграф 2, доколкото стоките и услугите се използват за нуждите на: а) сделки, свързани със стопанските дейности, посочени в член 4, параграф 2, които се извършват в друга страна и които биха отговаряли на условията за приспадане на данъка, ако биха били извършени на територията на страната; Член 17, параграф 4 гласи: Съветът се задължава да положи усилия да приеме преди 31 декември 1977 г. по предложение на Комисията и с единодушие правила на Общността относно реда за възстановяване на данъка в съответствие с параграф 3 на данъчнозадължени лица, които не са установени на територията на страната. До влизането в сила на тези правила държавите-членки сами определят начина на възстановяване. Когато данъчнозадълженото лице няма местожителство на територията на Общността, държавите-членки могат да откажат да възстановят данъка или да наложат допълнителни условия. И приетата въз основа на Член 17, параграф 4 Осма директива на съвета от 6 декември 1979 година за хармонизиране на законодателствата на държавите-членки относно данъците върху търговския оборот — режим на възстановяване на данък добавена стойност на данъчно задължени лица, които не са установени на територията на страната на сделката (79/1072/ЕИО). Считано от 1 януари 2007 г., в рамките на преработка на Шеста и Осма директиви, разпоредбите им са заменени с тези на Директива 2006/112 и Директива 2008/9/ЕО на Съвета, които с оглед процесния период месец септември 2014 г., са приложими. Съгласно член 168 от Директива 2006/112: "Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава членка, в която извършва тези сделки, да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати: а) дължимия или платен ДДС в тази държава членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице; [... ]". 12 Член 169 от същата директива гласи: "В допълнение към приспадането, посочено в член 168, данъчнозадълженото лице има право да приспадне ДДС, посочен там, доколкото стоките и услугите се използват за целите на следното: а) сделки, свързани с дейностите, посочени в член 9, параграф 1, втора алинея, които се извършват извън държавата членка, в която този данък се дължи или е платен, по отношение на които ДДС би могъл да бъде приспаднат, ако те са били извършени на територията на тази държава членка. Член 170 гласи: Всички данъчнозадължени лица, които по смисъла на член 1 от Директива 86/560/ЕИО, член 2, точка 1 и на член 3 от Директива 2008/9/ЕО и член 171 от настоящата директива, не са установени в държавата-членка, в която купуват стоки и услуги или внасят стоки, подлежащи на облагане с ДДС, имат право да получат възстановяване на този ДДС, доколкото стоките и услугите са използвани за следните цели: а) сделки, посочени в член 169; б) сделки, за които данъкът е платим единствено от клиента в съответствие с членове 194—197 или член 199. Член 171 гласи: 1. ДДС се възстановява на данъчнозадължени лица, които не са установени в държавата-членка, в която купуват стоки и услуги или внасят стоки, подлежащи на облагане с ДДС, но са установени в друга държава-членка, в съответствие с подробните правила, определени в Директива 2008/9/ЕО. Приложими национални норми са тези на чл. 68-81 от Закон за данък върху добавената стойност и по-конкретно чл. 69, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 1: "Когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, лицето има право да приспадне: 1. данъка за стоките или услугите, които доставчикът - регистрирано по този закон лице, му е доставил или предстои да му достави; " "За целите на ал. 1 за облагаеми доставки се смятат и: 1. доставките в рамките на икономическата дейност на регистрираното лице, които са с място на изпълнение извън територията на страната, но които биха били облагаеми, ако са извършени на територията на страната", Наредба Н-9 от 16.12.2009 г. на МФ за възстановяването на ДДС на данъчно задължени лица, неустановени в държавата-членка по възстановяване, но установени в друга държава-членка на ЕС, която транспонира Директива 2008/9/ЕО. Съгласно постоянната съдебна практика на СЕС предвиденото в членове 167 и 168 от Директивата за ДДС право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да се ограничава (решения от 8 май 2008 г., Ecotrade, C-95/07 и C-96/07, EU: C: 2008: 267, т. 39 и съдебна практика, от 12 юли 2012 г., ЕМС-България транспорт, C-284/11, EU: C: 2012: 458, т. 44 и от 28 юли 2016 г., Astone, C-332/15, EU: C: 2016: 614, т. 30). Не се спори, че ищецът е дружество, установено в Белгия, което се занимава с отдаването под наем на метални скелета на клиенти от различни европейски страни, както и че дружеството няма място на стопанска дейност или постоянен обект в Република България, но е било регистрирано в последната през периода 27.06.2014 г. -07.02.2018 г. за нуждите на облагането с данък върху добавена стойност като неустановено данъчнозадължено лице. Притежаването на идентификационен номер по ДДС само по себе си не достатъчно, за да се приеме, че данъчнозадълженото лице има постоянен обект, а и по този факт не е имало спор между страните. На 30.09.2014 г. ищецът закупува материали за скелета от "ГСТ С. " Гмбх, дружество установено в Германия, но също регистрирано в РБ за целите на ЗДДС, за което е издадена процесната фактура № 8201100019 и е начислен ДДС в размер на 698 067, 19 лв., който е внесен ефективно за периода на фактурата. След закупуването на скелето ищецът го е отдал под наем на немско дружество, което не е установено и няма регистрация за целите на ЗДДС в РБ. За събираните наемни вноски ищецът издавал фактури, в които е посочен белгийски ДДС номер. Устновява се, че ищецът не е извършил нито една облагаема доставка, свързана с дейността му на територията на България. Ищецът подал искане до Органите по приходите по реда на чл. 92 от ЗДДС чрез подаването на справка-декларация по ЗДДС, в която е декларирал калкулирания ДДС за възстановяване, а не по реда и на основание правилата за възстановяване на чуждестранни предприятия. С оглед на горното съдът намира, че предявените искове са неоснователни, тъй като постановеното съдебно решение не е в противоречие с горната уредба на правото на Съюза, нито с практиката на СЕС. Не е вярно твърдението, че съдът е поставил като условие за приспадане на ДДС осъществяването на облагаеми сделки на територията на РБ, т. е. в държавата членка по възстановяването. Всъщност въпросът дали са осъществени облагаеми сделки на територията на държавата членка по възстановяването е единствено от значение за реда, по който ищецът е следвало да заяви искането за приспадане на начисления по процесната фактура ДДС и този ред е бил чл. 170, чл. 171, § 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, съответно Директива 2008/9/ЕО, транспонирана у нас с Наредба Н-9 от 16.12.2009 г. на МФ за възстановяването на ДДС на данъчно задължени лица, неустановени в държавата-членка по възстановяване, но установени в друга държава-членка на ЕС. Режимът на приспадане е основан на принципа на териториалност на приложимите национални разпоредби. Уреденото в Директива 2008/9 право на установено в дадена държава членка данъчнозадължено лице да получи възстановяване на платен в друга държава членка ДДС, съответства на предоставеното му от Директива 2006/112 право да приспадне платения в собствената си държава членка ДДС по получени доставки (вж. в този смисъл решение от 25 октомври 2012 г., Daimler и Widex, C-318/11 и C-319/11, EU: C: 2012: 666, т. 41 и цитираната съдебна практика), т. е. това са различни права, възникващи на различни основания и това е съобразено в съдебния акт. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на СЕС, доколкото всички постановени решения посочени от ищеца, всъщност касаят произнасяне по материално-правните предпоставки за възникване на правото на приспадане на ДДС, а не редът, по който това право следва да бъде реализирано. Всъщност в решението си ответникът е казал именно това, че по реда по който е заявил искането си ищецът, за него не е възникнало право на приспадане на ДДС, тъй като не е налице хипотезата за приспадне на платен в собствената му държава членка ДДС по получени доставки. Това право е следвало да бъде реализирано чрез подаване на заявление за възстановяване на ДДС в държавата-членка по възстановяване-България, по електронен път, чрез представянето му в държавата-членка, в която ищецът е установен-Белгия, посредством електронен портал, създаден от тази държава-членка. Това е казано чрез препращане към Решение № 195 от 8.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13801/2016 г., VIII о., което е изцяло в този смисъл. За пълнота и във връзка с възражението на ответника следва само да се отбележи, следното: обстоятелството, че ищецът притежава два идентификационни номера по ДДС-един в България, и един в Белгия, не води до отделна данъчна правосубектност по отношение на ДДС. Безспорно е, че двата идентификационни номера принадлежат на едно и също образувание-на ищеца и в този смисъл ищецът е едно данъчнозадължено лице по смисъла на Директивата за ДДС, поради което принципът на данъчния неутралитет налага неговото приспадане по получени доставки да се предостави, ако са изпълнени изискванията по същество за това приспадане. Така мотивиран съдът намира, че исковете на ищеца следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Не се дължи отделното възнаграждение за всеки предявен иск, доколкото в Наредбата за заплащането на правната помощ не е предвидена подобна хипотеза, а чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е приложим в настоящия случай. Така мотивиран Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав Р Е Ш И: ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от "Б. Р. " БВБА, дружество учредено и регистрирано в Кралство Белгия, със седалище и адрес на управление гр. *********Белгия, ул. "*********против Върховен административен съд, гр. София, бул. "*************обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейски съюз и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, както следва: вреда на стойност равна на размера на невъзстановения ДДС-689 067, 19 лв. /шестстотин осемдесет и девет хиляди и шестдесет и седем и 0, 19 лв. /, законна лихва за забава, изчислена от датата на която дружеството е имало право на възстановяване на данъчен кредит в размер на 689 067, 19 лв. до деня на предявяване на исковата молба 13.04.2018 г. в размер на 238 485, 81 лв. /двеста тридесет и осем хиляди четиристотин осемдесет и пет и 0, 81 лв. /, вреда на стойност 9 510 лв. /девет хиляди петстотин и десет лв. /, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, което дружеството е осъдено да заплати на НАП с Решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. на ВАС, ведно със законната лихва за забава, считано от 02.02.2018 г. до датата на завеждане на исковата молба в размер на 184, 93 лв. /сто осемдесет и четири и 0, 93 лв. /, вреда на стойност 3 911, 66 лв. /три хиляди деветстотин и единадесет и 0, 66 лв. /, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за първа инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер на 832, 52 лв. /осемстотин тридесет и два и 0, 52 лв. / от 08.03.2016 г. до 13.04.2018 г. -датата на завеждане на исковата молба, вреда на стойност 7 823, 32 лв. /седем хиляди осемстотин двадесет и три и 0, 32 лв. /, представляваща изплатено адвокатско възнаграждение за втора инстанция, ведно със законната лихва за забава в размер на 282, 53 лв. /двеста осемдесет и два и 0, 53 лв. / от 04.12.2017 г. до 13.04.2018 г., законна лихва за забава от 13.04.2018 г. до заплащане на горните суми, които имуществени вреди са от неизпълнение на задължението на националния съдия, натоварен с прилагането на Общностното право, в рамките на своята компетентност да гарантира пълното действие на нормите на ПЕС, което неизпълнение е довело до произнасяне на решение № 1519/02.02.2018 г. по адм. дело № 13351/2016 г. по описа на ВАС, Осмо отделение, в противоречие с ПЕС и практиката на СЕС. ОСЪЖДА "Б. Р. " БВБА, дружество учредено и регистрирано в Кралство Белгия, със седалище и адрес на управление гр. *********Белгия, ул. "*********да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на Върховен административен съд, гр. София, бул. "******************разноски в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лв. / Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
Няма коментари:
Публикуване на коментар