Съдебна практика трудови дела

Решение № 1621 от 26.02.2016 г. на СРС по гр. д. № 47575/2015 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Софийски районен съд
Вид на делото:	Гражданско дело
Номер на делото:	47575
Година:	2015
Съдебен състав / Съдия:	Николай Николов
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	1621
Дата на постановяване:	26.02.2016 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Решение

 

 

№ 1621 от 26.02.2016 град София

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

гр. София, 24.02.2016 г.

 

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІІ ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 52-ри състав, в публично съдебно заседание на десети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

 

 

при секретаря Румяна Дончева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 47575 по описа на съда за 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Предявени са кумулативно обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.

 

 

Ищецът Д. С. А. твърди, че е работил при ответника по трудово правоотношение, по основен трудов договор на длъжността "Заместник-директор на Ц. библиотека на Б.", прекратен със заповед № 88/26.06.2015 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ и по допълнителен трудов договор на длъжността "Главен асистент", прекратен със заповед № 89/26.06.2015 г. Поддържа, че прекратяването на трудовото правоотношение по основния и допълнителния трудов договор е незаконно, тъй като не е спазена закрилата по чл. 333, ал. 1, т.2 и т.3 от КТ, поради трайно намалена работоспособност-50 % за срок от три години и поради наличие на заболяване, включено в Наредба № 5 на МЗ. Заявява, че е уволнението е незаконосъобразно, тъй като не е налице реално съкращаване на заеманата длъжност. Претендира уволнението да бъде признато за незаконно/да се отменят заповед № 88/26.06.2015 г. и заповед № 89/26.06.2015 г./, да бъде възстановен на заемана длъжност/преди уволнението по основния и допълнителния трудови договори/, да се осъди ответника да заплати на основание чл. 325, ал.1 от КТ сумата от 7 223.94 лева, представляваща обезщетение за времето от 01.07.2015 г. до 31.12.2015 г./през което е останал без работа, поради уволнението/, заедно със законната лихва, считано от завеждането на делото до окончателното изплащане и разноските.

 

 

Ответникът Ц. библиотека на Българска академия на науките срока по чл. 131 от ГПК оспорва исковете. Заявява, че ищеца не се ползва със закрила по чл. 333 от КТ. Твърди, че е налице реално съкращаване на щата. Прави възражение за прихващане, в условието на евентуалност.

 

 

Софийски районен съд, след преценка на събраните доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

 

 

Безспорно е между страните, а и от представената Заповед № 88/26.06.2015 г. се установи по делото, че ищеца е работил при ответника на Длъжността "Заместник-директор", а от представената Заповед № 89/26.06.2015 г. се установи, че ищеца и заемал по силата на допълнителен трудов договор /№ 17 от 15.12.2012 г./ длъжността "Главен асистент".

 

 

Основното трудовото правоотношение между страните в настоящото производство е прекратено със Заповед № 88/26.06.2015 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, при неспазване на срока на предизвестието. В уволнителната заповед за фактическо основание за прекратяване на трудовото правоотношение между страните е посочено съкращаване в щата. В заповедта се съдържа и разпореждане за изплащане на ищеца на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен срок на предизвестието. Допълнителното трудово правоотношение между страните е прекратено със Заповед № 89/26.06.2015 г. на основание чл. 334, ал.1 от КТ, поради прекратяване на основния трудов договор.

 

 

Представена е длъжностна характеристика, утвърдена от Директора на Б.-Ц. библиотека и получена лично от ищеца на 10.05.2012 г.

 

 

По делото е представено Експертно решение № 2268/19.06.2015 г., издадено от II МБАЛ. Водеща диагноза на същото е увреждане на междупрешленен диск, но в текста на документа са посочени заболяванията на ищеца, измежду които е и захарен диабет 2 тип.ИНЗТ./инсулинонезависим тип/.

 

 

От заключението на съдебно-медицинската експертиза, което съдът възприема за обективно и компетентно дадено от вещото лице, се установява, че въз основа на медицинската документация ищеца Д. С. А. страда от Захаран диабет 2 тип/ инсулино независим тип/, усложнен с развитие на диабетна полиневропатия. Предполага се, че давността на болестта е от около 15 години.

 

 

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът възприема за достоверно като обективно и компетентно изготвено от вещото лице, се установява по делото, че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение преди уволнението с процесната заповед е за месец май 2015 година в размер на 1204 лева, включващо 1104 лева по основен трудов договор и 100 лева по допълнителен трудов договор.

 

 

Установява се от извършената от съда констатация на представената от ищеца трудова книжка в оригинал, че след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника ищеца не е сключвал последващи трудови договори.

 

 

Други доказателства не са ангажирани в преклузивните срокове на процесуалния закон.

 

 

При така установените факти съдът приема следното от правна страна:

 

 

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.

 

 

Трудовото правоотношение между страните е прекратено поради съкращаване в щата при неспазване на срока на предизвестие, като съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 2, във връзка с ал. 1 от КТ прекратяването е настъпило с изтичането на съответната част от срока на предизвестието - в случая от 29.06.2015 г., поради упражняване от работодателя на правото да не спази изцяло срока на предизвестието. Таза дата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните е удостоверена и в трудовата книжка на ищеца.

 

 

За да е налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. второ от КТ - съкращаване в щата, за упражняване на потестативното право на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител, установяването на законността на което съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК е в тежест на работодателя, трябва да са налице в съотношение на кумулативност следните материалноправни предпоставки: да е налице премахване за в бъдеще на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работници или служители в предприятието, поради преустановяване на съответстващите им трудови функции; съкращението да е реално, т.е. съответната трудова функция действително да се премахва, а не само да се променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване характера на извършваната работа, което да е налице към момента на уволнението - датата на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено реалното фактическо съкращаване; да е извършено по съответния ред и от компетентния орган, и да е извършен подбор, когато се съкращават една или няколко щатни бройки измежду всички заемащи еднаква или сходна длъжност работници или служители. При преценката на законността на уволнението е от значение и спазването от работодателя на предварителната закрила, от която се ползват определени категории работници и служители.

 

 

Предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ закрила е приложима в случаите на прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя на някое от основанията по чл. 328 и чл. 330 от КТ, сред които е и съкращаването в щата, за работник и служител, страдащ от болест, определена в Наредба на министъра на здравеопазването. Законното уволнение на тази категория работници и служители съгласно чл. 333, ал. 1 и 2 от КТ се предпоставя от предварително разрешение на Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК. Въз основа на законовата делегация на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ е издадена Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ. По делото се установи, че ищеца страда от захарен диабет, заболяване изрично посочено в чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5/1987 г. Съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/1987 г. работодателят има задължението да събере предварителна информация от работниците и служителите, които са определени за уволнение, за това дали страдат от болестите, посочени в ал. 1 на чл. 1. За да изпълни това задължение, работодателят трябва да поиска от съoтветния работник или служител да представи медицински документи, включително и епикриза, удостоверяващи заболяването му. Последното следва и от разпоредбата на чл. 2 от Наредба N 5/1987 г., съгласно която работниците и служителите, които страдат от болестите по чл. 1, ал. 1 от наредбата са длъжни при поискване да представят в предприятието съответните медицински документи (епикриза, медицинско удостоверение и други). По аргумент от противното, ако никой не поиска от тях такива документи, те нямат задължение да ги представят. Тежестта на доказване на изпълнението на задължението по чл. 1, ал. 2 от Наредба № 5/1987 г. е на ответника като работодател, за което съдът е указал в доклада по делото, а последица от неустановяването на неговото изпълнение е признаване на уволнението за незаконно. По делото не се доказа от ответника да е поискал от ищеца да му предостави необходимата информация по Наредба № 5/1987 г., както и да е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда и мнение на ТЕЛК, преди процесното уволнение. Изложеното води до извод, че ответника като работодател е нарушил разпоредбите на Наредба № 5/1987 г. и чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 от КТ, което прави уволнениeто на ищеца по основния трудов договор, извършено с процесната заповед, незаконно. Последното прави и ненужно обсъждането на останалите доводи на страните за процесното уволнение, т.е. не се налага да се разглежда спора по същество.

 

 

С оглед тези правни съображения съдът намира уволнението на ищеца по основния трудов договор за незаконно и като такива следва да бъде отменено, поради което искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява основателен.

 

 

Настоящият съдебен състав намира, че прекратяването на допълнителния трудов договор е законосъобразно, поради следните съображения.

 

 

Допълнителния трудов договор е прекратен от работодателя на основание чл. 334, ал.1 от КТ. Посочената норма регламентира едно специфично и допълнително основание за прекратяване на трудовия договор за допълнителен труд- с предизвестие от 15 дни. Съгласно задължителните разяснения, дадени с Решение № 169/06.07.2015 г. по гражданско дело № 427/2015 г. на III ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК всяка от страните по трудовото правоотношение може да го прекрати на посоченото основание, като в този случай отправя едностранно волеизявление до насрещната страна. Волеизявлението следва да е направено писмено, като не е необходимо да е мотивирано. Достатъчно е в него ясно и безусловно да бъде изразена волята на страната за прекратяване на трудовия договор в 15 дневен срок.

 

 

В случая работодателят е отправил волеизявление до служителя, с което е изразена волята на работодателя да прекрати допълнителния трудов договор, сключен с ищеца на основание чл. 334, ал.1 от КТ, чрез отправяне на предизвестие. Установи се още, че трудовия договор е прекратен, без да е спазен целия срок на предизвестието. С оглед на горецитираното съдът счита, че прекратяването на допълнителния трудов договор на ищеца на основание чл. 334, ал.1 от КТ е законосъобразно, поради което иска следва да бъде отхвърлен.

 

 

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ.

 

 

Ищецът е работил по основния трудов договор за неопределено време. С признаването на уволнението за незаконно той следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност "Заместник-директор" при ответника и така предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ следва да бъде уважен като основателен.

 

 

Във връзка с отхвърлянето на иска за признаване на уволнението за незаконно по отношение на допълнителния трудов договор, следва да бъде отхвърлен и акцесорния иск по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ по отношение възстановяване на длъжността "Главен асистент" при ответника.

 

 

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.

 

 

Предпоставка за уважаване на осъдителния иск за обезщетение на работника или служителя за времето, през което е останал без работа поради уволнението, е признаването на уволнението за незаконно, като заедно с нея обаче работникът или служителят трябва да докаже вредите от незаконното уволнение и причинната връзка между тях.

 

 

В резултат на незаконното уволнение ищецът е претърпял вреди, защото не е получавал трудово възнаграждение след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, което е в причинна връзка с него, като по делото не се доказа от ответника въпреки дадените от съда указания при разпределяне на доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът да е работил по трудов договор при друг работодател след уволнението до приключване на съдебно дирене по делото, а и от извършената по делото констатация на трудовата книжка в оригинал се установи, че ищецът не е започвал работа по трудов договор при друг работодател през този период. Отговорност следователно за посочените вреди следва да носи именно ответникът, защото те произтичат пряко от неговото неправомерно действие. Обезщетението за времето от 01.07.2015 г. до 31.12.2015 г., изчислено съгласно чл. 225, ал. 1, във връзка с чл. 228 от КТ въз основа на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, е в размер на 6624 лева. И. период от процесния такъв след предявяването на осъдителния иск по чл. 225, ал. 1 от КТ до приключването на съдебното дирене по делото е взет предвид за новонастъпил факт след неговото предявяване, съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК. Предвид изложените правни съображение искът следва да бъде уважен за сумата от 6624 лева за периода от 01.07.2015 г. до 31.12.2015 г., като за разликата до пълния предявен размер от 7223.94 лева и за периода от 01.07.2015 г. до 31.12.2015 г. следва да бъде отхвърлен. Като законна последица е присъждането на законната лихва от предявяването на исковата молба - 11.08.2015 г., до окончателното й изплащане.

 

 

По евентуалното възражение за прихващане на ответника.

 

 

В срока за писмен отговор на исковата молба ответникът Централната библиотека на Б. е предявил евентуално възражение за прихващане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ с изплатено обезщетение по чл. 220, ал.1 и по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на 2208 лева. Налице е сбъдване на процесуалното условие за разглеждане на така предявеното възражение за прихващане - основателност на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ. Възражението за прихващане е валидно и допустимо, тъй като е направено своевременно в срока за отговор на исковата молба, изхожда от легитимирано лице - носител на вземането, и са налице изискванията за компенсация - наличие на два дълга, идентичност на субектите и еднородност на насрещните вземания, която компенсацията е възможна като съдебна такава дори и насрещните вземания или едно от тях да не е ликвидно (установено по основание и размер).

 

 

По делото не се оспорва от страните, а и от представеното препис-извлечение от ведомост за заплата за м. юли 2015 г. се установи, че ответника Ц. библиотека на Б. е заплатил на ищеца Д. А. обезщетение по чл. 220 в размер на 1104 лева и по чл. 222 от КТ в размер на 1104 лева, или общо в размер на 2208 лева, за оставане без работа за един месец в резултат от уволнението, поради съкращаване на щата. Това обезщетение обаче е предпоставено от законността на уволнението, поради което с признаването на уволнението за незаконно и неговата отмяна, същото не се дължи от работодателя и става дължимо от получилия ги служител като платено въз основа на отпаднало основание (в този смисъл решение № 1083/02.12.1999 г. по гр.д. № 1232/1999 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 623/24.06.2002 г. г. по гр.д. № 9ЗЗ/2001 г. на ВКС, ІІІ ГО и други).

 

 

По изложените съображения съдът намира, че възражението за прихващане на ответника следва да се уважи за сумата от 4416 лева, в който размер е предявено възражението за съдебно прихващане от ответника, тъй като получаването на обезщетението по чл. 220, ал.1 от КТ и обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ е предпоставяно от наличието на законно уволнение, като в случая съдебното прихващане на тази сума/сбора от двете обезщетения/ от 2208 лева с обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ от 6624 лева до размера на последното от 4416 лева (6624 лева - 2208 лева) ще настъпи с влизане в сила на решението, с което се установява тяхната изискуемост.

 

 

С оглед изхода на делото ответникът следва на основание чл. 78, ал. от ГПК да бъде осъден да заплати на съда сумата 661.20 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважените искове. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК ищеца следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 380 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлените искове.

 

 

На основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да плати на СРС сумата от 365 лева.

 

 

По изложените съображения Софийски районен съд

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението наД. С. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк]бл. 79 В, № ЗЗ, вх.Б, ап. 22, от длъжността "Заместник-директор на Ц. библиотека на Б.", извършено със заповед № 88/26.06.2015 г. на Директора на Ц. библиотека на Б..

 

 

ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ Д. С. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк]бл. 79 В, № ЗЗ, вх.Б, ап. 22, на длъжността "Заместник-директор на Ц. библиотека на Б.".

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. С. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк]бл. 79 В, № ЗЗ, вх.Б, ап. 22, против Ц. библиотека на Българска академия на науките, със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. "15-ти ноември" № 1, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността "Главен асистент" при Ц. библиотека на Б., извършено със заповед № 89/26.06.2015 г. на Директора на Ц. библиотека на Б. и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението с посочената заповед длъжност "Главен асистент" в Ц. библиотека на Б..

 

 

ОСЪЖДА Ц. библиотека на Българска академия на науките, със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. "15-ти ноември" № 1, да заплати на Д. С. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк]бл. 79 В, № ЗЗ, вх.Б, ап. 22, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ сумата 4416 лева, представляваща обезщетениеза времето от 01.07.2015 г. до 31.12.2015 г., през което е останал без работа поради уволнението, заедно със законната лихва върху тази сума от предявяването на исковата молба на 11.08.2015 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 4416 лева до пълния предявен размер от 7223.94 лева, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 661.20 лева, представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение.

 

 

ОСЪЖДА Д. С. А., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк]бл. 79 В, № ЗЗ, вх.Б, ап. 22 да заплати на Ц. библиотека на Българска академия на науките, със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. "15-ти ноември" № 1, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 380 лева, представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение.

 

 

ОСЪЖДА Ц. библиотека на Българска академия на науките, със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. "15-ти ноември" № 1, да заплати на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата 365 лева, представляваща сбора на дължимите държавни такси, съразмерно на уважените искове.

 

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:

Решение № 734 от 28.04.2016 г. на РС - Бургас по гр. д. № 8547/2015 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Районен съд - Бургас
Вид на делото:	Гражданско дело
Номер на делото:	8547
Година:	2015
Съдебен състав / Съдия:	XLI състав, ЯНА Д. АТАНАСОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	734
Дата на постановяване:	28.04.2016 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

№ 734 28.04.2016 г. гр.Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XLI-ти граждански състав

 

 

На шести април през две хиляди и шестнадесета година

 

 

В публично заседание в следния състав:

 

 

Председател: ЯНА АТАНАСОВА

 

 

Секретар: С.Д.

 

 

като разгледа докладваното от съдия Яна Атанасова

 

 

гражданско дело номер 8547 по описа за 2015 година

 

 

Производството е образувано по повод искова молба от К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: Правна кантора "*****", *****против "******" ****, със седалище и адрес на управление: *****, представлявано от ***** съдебен адрес:*** - адв.Д.Р.. Твърди се, че страните са били в трудово правоотношение, което е прекратено със Заповед рег. № 216/18.11.2015 г. на ответника поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор на основание чл. 328, ал.1, т.12 КТ, като извършеното уволнение е незаконосъобразно. Навеждат се доводи, че незаконосъобразно ответникът е приел в заповедта, че ищецът не отговаря на изискванията на чл. 27, ал.2, т.4 ЗЧОД, тъй като с решение на ТЕЛК № 0908/26.03.2014 г. му е определена 50 процента трайна намалена неработоспособност. Посочва се, че в соченото решение на ТЕЛК няма изрични предписания ищецът да не може да изпълнява длъжността, която заема. Поддържа се, че намалена работоспособност в размер на 100 процента е била налице още към момента на сключване на трудовия договор и това обстоятелство е било сведено до знанието на работодателя при възникване на трудовото правоотношение между страните.

 

 

Предявява се искане за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 2385,48 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 225, ал.1 КТ в размер на 6 брутни трудово възнаграждения за период от шест месеца, считано от 01.12.2015 г., през който ищецът е останал без работа поради уволнението, ведно със законната лихва начиная 15.12.2015 г. до окончателното плащане. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

 

 

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Не се оспорва, че страните са се намирали в трудово правоотношение, както и че същото е прекратено със заповед на работодателя на соченото в исковата молба основание. Оспорва се твърдението, че при започване на работа при ответника ищецът е бил вече болен и работодателят е бил уведомен за това. Предявените искове се оспорват по основание и по размер. Ангажират се доказателства.

 

 

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

 

Предявени са претенции по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ.

 

 

По делото не се спори, че страните са се намирали в трудови правоотношения по сключен между тях трудов договор № 664/01.10.2009 г., по силата на който ищецът К.Д.К. е изпълнявал *** "*****" в ответното предприятие ****** Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено от работодателя със Заповед №ЛС-216/18.11.2015 г. на *****, считано от 01.12.2015 г., на основание чл. 328, ал.1, т.12 КТ - поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. По делото са представени Експертно решение № 0855/19.05.2009 г. на ТЕЛК, Експертно решение № 0794/15.05.2010 г. на ТЕЛК, Експертно решение № 0683/11.04.2011 г. на ТЕЛК, Експертно решение № 0529/09.03.2012 г. на ТЕЛК, Експертно решение № 0513/04.03.2013 г. на ТЕЛК, Експертно решение № 0908/26.03.2014 г. на ТЕЛК и Експертно решение № 236/16.07.2012 г. на НЕЛК, видно от които ищецът е с намалена трудоспособност, като очевидно в състоянието му се наблюдава подобрение с оглед намаляване на неработоспособността му на 50%.

 

 

Спорът по делото се свежда до въпроса, дали са налице основанията за прекратяване на трудовия договор на осн. чл. чл. 328, ал.1, т.12 КТ, с оглед твърденията, че ищецът не отговаря на изискванията на чл. 27, ал.2, т.4 ЗЧОД.

 

 

По исковете с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ и чл. 344, ал.1, т.2 КТ:

 

 

Основание за прекратяване на процесното трудово правоотношение е чл. 328, ал.1, т.12 КТ - поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.

 

 

Съобразно задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, субективното право на уволнение по чл. 326, ал.1, т.12 КТ е упражнено от работодателя законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. При това положение работодателят трябва да докаже, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност, трябва да бъдат непреодолими за и от страните. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор, поради което и основанието по т.12 е формулирано общо. /по арг. от Решение № 342/04.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 11/2011 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията *****, Решение № 218/17.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 984/2009 г., III г.о., ГК, докладчик съдията **** и др./

 

 

В случая работодателят аргументира твърдяната "невъзможност" с разпоредбата на чл. 27 ЗЧОС. В последната са формулирани изискванията, на които следва да отговаря едно лице, за да заеме длъжност "*****", като в т.4 от същия за такова изискване са възприети психическото и физическо здраве на работника. Така посочена норма обаче не може да се приеме, че е довела до възникване на нова обстановка, с оглед на факта, че посоченият закон е обнародван през 2004 г., а сочената от него разпоредба е изменена последно през 2011 г. При това положение и с оглед обективно изминалия до датата на уволнението период от повече от 4 години, не може да се приеме, че към датата на уволнението са възникнали нови обстоятелства, възпрепятстващи реалното изпълнение на трудовия договор.

 

 

Съгласно Решение № 99/05.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 380/2009 г., IV г.о., ГК, ******* основание за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя или за работника. Когато работодателят издава заповедта за уволнение той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона, който го урежда. Не е изключено работодателят да направи грешка при правната квалификация и посочи погрешен или дори несъществуващ текст на закона. Това не опорочава заповедта за уволнение, тъй като съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация, а е длъжен сам служебно да определи вярната правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото. Съдът не може да прекрати трудовото правоотношение на основание факти и обстоятелства, които не са посочени в заповедта за уволнение или друг документ, известен на работника, към който тя препраща, но може да признае уволнението за законно, ако твърдените факти пораждат право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение и правото е упражнено надлежно. В случая невъзможността на работника да изпълнява задълженията си по трудовия договор, дължаща се на болестно състояние или друго увреждане на здравето не е основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал.1, т.12 КТ. Тази невъзможност е основание за прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 325, т.9 КТ, но единствено ако невъзможността е установена със заключение на ТЕЛК. В настоящата хипотеза обаче невъзможност за изпълнение на трудовия договор изобщо не е установявана, още по - малко пък същата е констатирана от ТЕЛК. Във всички от решенията на ТЕЛК, издадени по отношение на настоящия работник, е отбелязана позицията, която заема той като охранител в ответното дружество, но въпреки това ТЕЛК не е дал противопоказания за осъществяване на такъв труд от него. При това положение съдът счита, че чрез извършване на уволнението на основание чл. 326, ал.1, т.12 КТ работодателят в действителност цели заобикаляне на закрилата от уволнение, от която работникът се ползва на осн. чл. 333 КТ, като не са налице предпоставките за освобождаване на същия на посоченото основание.

 

 

В същото време обаче, макар и изложените от работодателя обстоятелства относно уволнението да водят до извода за приложимост в случая на разпоредбата на чл. 325, т.9 КТ, уволнението и на това основание се явява незаконосъобразно. В тази връзка следва да се има предвид, че в разпоредбата на чл. 325, т.9 КТ са очертани две хипотези за прекратяване на трудовия договор: 1/ при невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, или 2/ по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертната лекарска комисия. В настоящия случай обаче не сме изправени пред нито една от така очертаните варианти. На първо място, не е налице невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, тъй като видно от процесните решения на ТЕЛК ищецът е временно, а не трайно неработоспособен. Още повече, че години наред е изпълнявал възложената му работа въпреки заболяването си. На следващо място липсват и здравни противопоказания за заемане от същия на ******". Видно от посочените вече решения на ТЕЛК като единствени противопоказания за условия на труд е посочена работата в "йонизираща среда", на каквато не се твърди в случая работникът да е изложен. Дори и да беше налице някоя от посочените хипотези за прекратяване на трудовото правоотношение обаче, същото не се допуска, ако при работодателя има друга работа, подходяща за здравното състояние на работника или служителя и той е съгласен да я заеме. По делото обаче не се твърди и не се установява на освободения от работа служител да е предлагано заемането на друга, подходяща за него позиция.

 

 

Нещо повече, съобразно цитираната вече по - горе практика на ВКС, в хипотезата на чл. 326, ал. 1, т. 12 КТ е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. В случая обаче определено не сме изправени пред нововъзникнала обстановка. Напротив, видно от всички събрани по делото доказателства е, че работодателят е би наясно със заболяването на своя работник. В тази насока недвумислено навежда фактът, че същият е предоставял на ищеца платен годишен отпуск за целия период на трудовото му правоотношение в размер на по 26 дни, при договорен такъв по трудов договор в размер на 20 дни. Този факт се установява от извършената съдебно - счетоводна експертиза и се дължи на факта, че лицето се ползва от привилегия, предвидена по отношение на лица, в чиято полза има постановени решения на ТЕЛК. В тази насока навежда и фактът, че в свое заявление за ползване на платен годишен отпуск, отправено до работодателя /и представено от самия него - на стр.77 от делото/, работникът е заявил, че желае да ползва полагащият му се по ТЕЛК отпуск от 6 работни дни. При това положение, няма как да се приеме, че работодателят не е знаел за здравословното състояние на работника и последното не може да се възприеме, като нововъзникнало обстоятелство. Нещо повече, вещото лице Д. посочва в заключението си по делото, че ищецът се е ползвал от разпоредбата на чл. 18 ЗОДФЛ през периода м.10.2009 г. - м.11.2015 г. като лице с намалена работоспособност, като изключение правят единствено месеците 02. и 03.2014 г. и 11.2015 г. с оглед прекъсване на експертното решение през този период. При това положение и с оглед на факта, че през периода 2009 г. - 2015 г. работникът е полагал труд въпреки здравословния си проблем и то при значително по - лошо физическо състояние, с което работодателят е бил запознат, не може да се приеме, че през 2015 г. е възникнала нова обстановка, съобразно която работникът е в обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.

 

 

По изложените съображения работодателят не е упражнил надлежно правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение, тъй като не е налице използваното от него основание за това - обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор по чл. 328, ал.1, т.12 КТ. Предприетото уволнение е незаконно и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение подлежи на отменяване като незаконосъобразна. Предявеният иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ е основателен и доказан и следва да бъде уважен. Като обусловен от този резултат, основателен е и искът по чл. 344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната му работа.

 

 

По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ:

 

 

Елемент от основателността на посочения иск е незаконността на уволнението. Настоящият състав споделя мнението, че уволнението е незаконосъобразно, поради което е налице първата предпоставка за уважаване на този иск.

 

 

На следващо място за уважаване на така предявения иск от значение са и: 1/ оставането без работа поради уволнението; 2/ продължителността на същото; 3/ наличието на причинна връзка и 4/ размерът на брутното трудово възнаграждение на работника.

 

 

В настоящия случай видно от представените по делото трудова книжка и копие от картата за регистрация на ищеца в Бюрото по труда, същият няма сключен последващ трудов договор. Ето защо, са налице първите две предпоставки за уважаване на този иск, а именно - оставането без работа поради уволнението и продължителността на същото. Безспорно в случая е също така наличието на причинна връзка между уволнението и оставането без работа на ищеца. Поради това за този период на ищеца се дължи обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ и предявения иск е доказан по своето правно основание.

 

 

По отношение на неговия размер, обезщетението следва да се изчисли съобразно чл. 228, ал.1 КТ, а именно полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. Ангажирани от ищеца пред настоящата инстанция са доказателства във връзка с получаваното от него брутното трудово възнаграждение, служещо като база за определяне на обезщетението по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ. По делото беше назначена и изслушана и съдебно - икономическа експертиза, която установи /в отг. на въпрос 1/, че размерът на претендираното от ищеца обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ възлиза на 2 501.28 лв. Съдът кредитира заключението на вещото лице в тази му част като вярно и компетентно изготвено, поради което приема и че предявеният иск се явява доказан и по размер.

 

 

С оглед на гореизложеното са налице основанията за присъждане на ищеца на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението. Съгласно чл. 225, ал.1 КТ на К.Д.К. следва да бъде присъдено обезщетение в размер на претендираната сума от 2385.48 лв. /Макар и на същия да се дължи реално сумата от 2 501.28 лв., същата не може да бъде присъдена в пълен размер, с оглед липсата на искане в тази връзка за горницата над 2385.48 лв./.

 

 

По разноските:

 

 

С оглед изхода на делото и направеното от ищеца искане по чл. 78, ал.1 ГПК, ответникът следва да му заплати сумата от 480 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, видно от приложения договор за правна помощ. На основание чл. 83, ал.1, т.1 ГПК, вр. чл. 359 КТ, ищецът не дължи държавна такса за делото, поради което в тежест на ответника следва да бъде възложена дължимата за производството държавна такса за уважените искове по чл. 344, ал.1, т.1 КТ и чл. 344, ал.1, т.2 КТ в размер на по 50 лв. за всеки от тях и в размер на 47.71 лв. за уважения иск по чл. 225, ал.1 КТ, платими в полза на държавата по сметка на БРС.

 

 

Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ПРИЗНАВА за незаконно уволнението на К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: Правна кантора "И Ел Си", гр.Бургас, кв. "Славейков", бл. 126А, ет.3 офисен, офиси № 6 и № 7, извършено със Заповед № 216/18.11.2015 г. на ****** поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор на основание чл. 328, ал.1, т.12 КТ, ОТМЕНЯ Заповед № 216/18.11.2015 г. на *** Г. С. Т като незаконосъобразна.

 

 

ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал.1, т.2 КТ К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: Правна кантора "И Ел Си", гр.Бургас, кв. "Славейков", бл. 126А, ет.3 офисен, офиси № 6 и № 7, на заеманата от него в ответното дружество длъжност преди уволнението - "*****".

 

 

ОСЪЖДА "*******, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***, съдебен адрес:*** - адв.Д.Р., да заплати на К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: Правна кантора "И Ел Си", гр.Бургас, кв. "Славейков", бл. 126А, ет.3 офисен, офиси № 6 и № 7, сумата от 2385,48 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 225, ал.1 КТ в размер на 6 брутни трудово възнаграждения за период от шест месеца, считано от 01.12.2015 г., през който ищецът е останал без работа поради уволнението, ведно със законната лихва начиная 15.12.2015 г. до окончателното плащане на задължението.

 

 

ОСЪЖДА "***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано от ***Г. С. Т, съдебен адрес:*** - адв.Д.Р., да заплати на К.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: Правна кантора "И Ел Си", гр.Бургас, кв. "Славейков", бл. 126А, ет.3 офисен, офиси № 6 и № 7, сумата от 480 лв. (четиристотин и осемдесет лева), представляваща направените по делото съдебни разноски за адвокатска защита.

 

 

ОСЪЖДА "****, със седалище и адрес на управление: гр.С., **** представлявано от *** Г. С. Т., съдебен адрес:*** - адв.Д.Р., да заплати в полза на бюджетна на съдебната власт по сметка на БРС държавна такса върху уважените искове в размер от 147.71 лв. (сто четиридесет и седем лева и седемдесет и една стотинки).

 

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/

 

 

Вярно с оригинала!

 

 

А.С.

Решение № 979 от 13.07.2016 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 1088/2016 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Окръжен съд - Варна
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	1088
Година:	2016
Съдебен състав / Съдия:	II състав, НАТАЛИЯ П. НЕДЕЛЧЕВА, МАРИАНА Р. ХРИСТОВА, ИРЕНА Н. ПЕТКОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	979
Дата на постановяване:	13.07.2016 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ / 07.2016 г., гр.Варна

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ състав в публичното съдебно заседание, проведено на 29 юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ХРИСТОВА НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА

 

 

при секретаря Г.С., като разгледа докладваното от съдия Н. НЕДЕЛЧЕВА в.гр. дело № 1088/2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

 

Образувано е по жалба на А.Д.С. срещу Решение № 1042/17.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 4811/2015 г. по описа на Районен съд - Варна. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при непълнота на доказателствата, поради което моли да бъде отменено изцяло, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло. По отношение наличието на два договора, като съдебно-счетоводна експертиза е доказала недвусмислено регулярни плащания по договора от 16.12.2011 г., твърди, че вторият договор е сключен за удобство на фирменото счетоводство под стандартна форма и кръгла сума - 3 500 лв. Излага, че първоинстанционният съд не е отчел фактът, че до датата на заявения в НАП договор 20.01.2011 г. полаганият от него труд е бил заплащан при условията на сключения на 16.12.2010 г. договор. Твърди, че съдът не е взел под внимание резултатите от ССчЕ и предоставените служебни справки, изготвени от секретарката на Управителя относно положения извънреден труд за 2011 и 2012 година - до ноември 2012, които включват отработените извънредни часове на административния персонал на Феромонт България. Счита, че неоснователно ВРС е отхвърлил доказателствата, предоставени от него в последното заседание, с молба вх. № 6172/04.16 г. По изложените съображения моли да бъде уважена жалбата му, а решението-отменено изяло като неправилно, като му бъдат присъдени направените за двете инстанции разноски. В о.с.з. жалбата се поддържа чрез пълномощник.

 

 

Въззиваемата страна, чрез депозирания писмен отговор излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част. Счита, че не са налице сочените от въззивника пороци, поради което моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решене -потвърдено, като му бъдат присъдени направените съдебно-деловодни разноски.

 

 

След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за установено следното:

 

 

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима.

 

 

За да се произнесе по съществото на спора, съдът съобрази следното:

 

 

Производството е образувано по предявени от А.Д.С., ЕГН ********** против "Феромонт България" ЕООД, ЕИК 201385889 обективно кумулативно съединени искове както следва: за заплащане на дължимa част от трудовото възнаграждение за м.04.2014 г. в размер на 1515,13 лева, на осн. чл. 128, т.2 от КТ; за заплащане на обезщетение в размер на 2165,07 лева, ведно със законната лихва върху сумите считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 29.04.2015 г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 221, ал.1 КТ; за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 12 дни за 2012 г.; 20 дни за 2013 г. и 6 дни за 2014 г. в размер на общо 12098,62 лв. на осн. чл. 224 КТ; за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в общ размер на 26768,14 лева, формиран както следва: за 2011 г. - общо 289 часа и 45 мин.; за 2012 г. 73 часа и 15 мин.; за 2013 г. в размер на 180 часа и за 2014 г. - 31 часа, на осн. чл. 262 КТ. Ищецът твърди, че работил в ответното дружество в периода от 16.12.2010 г. до 22.04.2014 г. по силата на трудов договор, като трудовото му правоотношение било прекратено със заповед на основание чл. 327, ал.1, т.2 от КТ. Според ищеца, ответникът останал задължен за претендираните суми за трудово възнаграждение, възнаграждение за положен извънреден труд, обезщетение за неспазен срок на предизвестие и такова за неизползван платен годишен отпуск, предвид което моли да бъде осъден да му ги заплати, както и да му бъдат присъдени направените в хода на производството съдебно-деловодни разноски.

 

 

Ответникът "Феромонт България" ЕООД, чрез представения писмен отговор изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че ищецът е заемал длъжността Регионален мениджър по силата на трудов договор, като трудовото му правоотношение било прекратено през 2014 г. Оспорва сключването на трудов договор от 16.12.2010 г., като твърди, че отношенията им са се уреждали с трудов договор от 20.01.2011 г. Излага, че дружеството е вписано в търговския регистър на 07.01.2011 г., поради което трудовият договор с ищеца е сключен едва на 20.01.2011 г. при договорено възнаграждение в размер на 3500 лева и допълнително такова за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% годишно, т.е договореното трудово възнаграждение е в размер на 3520 лева. Излага, че по време на действие на трудовия договор ищецът е получавал и премии по лична преценка на управителя, но същите нямат постоянен характер. Оспорва твърдението, че са останали неплатени суми за трудово възнаграждение и обезщетения по чл. 221 и чл. 224 от КТ. Претенцията за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2012 г. счита за неоснователна, тъй като вземането е погасено по давност; по отношение на обезщетението по чл. 224 КТ за 2013 г. и 2014 г. излага, че са заплатени при прекратяване на трудовото правоотношение на базата полученото от ищеца възнаграждение за м.03.2014 г. в размер на 3520,50 лева. По същите съображения оспорва и дължимостта на обезщетението по чл. 221 от КТ. Претенцията за заплащане на извънреден труд оспорва като неоснователна, като твърди, че ищецът не е полагал такъв, а за 2011 и 2012 г.- счита, че е погасена по давност.

 

 

Съставът при ВОС, след преценка на приложените и относими към правния спор доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

 

 

Между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е заемал длъжността "Регионален мениджър" в ответното дружество до 22.04.2014 г., когато трудовото му правоотношение е прекратено със заповед на работодателя на основание чл. 327, ал.1, т.2 от КТ.

 

 

По делото са представени два трудови договора - един, представен от ищеца, сключен между страните на 16.12.2010 г. и втори - представен от ответника, сключен на 20.01.2011 г.

 

 

С договора сключен между "Феромонт България" ЕООД и А.С. 16.12.2010 г. за длъжността "Регионален мениджър", страните се договарят че работникът ще получава месечно брутно трудово възнаграждение съобразно Анекс 1/в който е посочена базова заплата в размер на 1800 евро и допълнителни човеко-часове посочени в табличен вид/, към което се включват и всички допълнителни трудови възнаграждения, полагащи се към датата на постъпване на служителя на работа и се приспадат всички дължими от служителя данъци и здравно-осигурителни вноски.

 

 

С втория трудов договор № 1/20.01.2011 г., сключен между същите страни, е договорено, че А.С. ще изпълнява в ответното дружество длъжността регионален мениджър при 8 часов работен ден и трудово възнаграждение в размер на 3500 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6%. Уговорено е право на служителя да ползва платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Договорът е подписан от А.С. и от Д-р Фридрих Файхтингер за работодателя. На същия ден - 20.01.2011 г. е изпратена и приета справка по чл. 62, ал.4 от КТ за заверено уведомление в ТД на НАП-Варна.

 

 

От първоначалното и допълнителни заключения по изслушаната в о.с.з., проведено съответно на 27.01.2016 г., и 17.02.2016 г. Съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че по договора от 16.12.2010 г. възнаграждението на ищеца се е формирало от основното трудово възнаграждение в размер на 1800 евро плюс допълнителни бонуси, които са заплащани на ищеца след изтичане на всяко тримесечие. По такъв начин заплатеното на ищеца възнаграждение за м.03.2014 г. се е формирало от сбора на сумите - 3520,50 лева /1800 евро/ и бонуса за м.03.2014 г. в размер на 789,78 евро или общо 5065,18 лева, към която сума се начислява и клас от 1,8% /по 0,6% за всяка година/ или 91,17 лева, като брутното трудово възнаграждение за м.03.2015 г. по договора от 16.12.2010 г. би било 5156,35 лева. Вещото лице посочва, че по ведомост за м.03.2014 г. на ищеца е изплатена сума от 3520,50 лева. Дължимото за м.04.2014 г. на ищеца възнаграждение за отработените 14 дни изчислено по посочения начин е в размер на 2508,35 лева, което е изплатено на ищеца през м.05.2014 г. При извършена справка в счетоводството на ответното дружество, вещото лице дава заключение, че през м.05.2014 г. на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 221 от КТ в размер на 3520,50 лева, както и 6688,96 лева - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 38 дни. По отношение на втория договор от 20.01.2011 г. брутното трудово възнаграждение на ищеца за м.03.2014 г. включва основното възнаграждение от 3500 лева плюс клас от 1,8% /след третата година/. Според в.л. в счетоводството липсват данни на ищеца да е начисляван извънреден труд. Според отразеното в допълнителното заключение от 09.02.2016 г., евентуално дължимите суми за положен извънреден труд изчислени по договора от 16.12.2010 г. за периода от 2011 г. до 2014 г. са в размер на 22406,81 лева, а по договора от 20.01.2011 г. в размер на 15987,22 лева, като за определяне на посочените суми за извънреден труд вещото лице е използвало представените от ищеца таблици с посочване на часове извънреден труд.

 

 

В о.с.з, проведено на 09.12.2015 г. са изслушани свидетелите П. Д. К. и С. В. Н.. И двамата са бивши работници в ответното дружество и познават А.С., който бил управител на "Феромонт" за България. Той отговарял за битовите и организационни въпроси във фирмата, и който имал такъв проблем се обаждал на него. Занимавал се с организацията на работата в България и в чужбина, когато служители били изпращани в командировка. И двамата свидетели работели на нормиран работен ден -7 часа, но когато им било възлагано от сет мениджъра да работят извънредно не са получавали писмени заповеди. А.С. работил в офис и свидетелите нямат лични впечатления кога е идвал да работа и кога си е тръгвал, но по всяко време са се свързвали с него по телефона..

 

 

С оглед така установеното от фактическа страна, съдът стигна до следните правни изводи:

 

 

Не е спорно, че ищецът реално е полагал труд по така съществувалото трудово правоотношение до 22.04.2014 г., на длъжността "Регионален мениджър" в ответното дружество.

 

 

Действително, по делото са приети два трудови договора- -от 16.12.2010 г. и от 20.01.2011 г.

 

 

Според настоящия състав, по отношение на съществувалото трудово правоотношение между страните приложение следва да намери вторият трудов договор по следните съображения: "Феромонт България" ЕООД е възникнало като субект на правото едва при вписването му в Търговския регистър. От направената справка в ел. ТР се установява, че приетият учредителният акт на едноличното дружество с ограничена отговорност с наименование "Феромонт България" ЕООД, е вписан в Търговския регистър на 07.01.2011 г. Доколкото вписването има конститутивно действие, то ответното дружество съществува като субект на правото считано от 07.01.2011 г. Следователно, преди тази дата дружеството не би могло да формира или изразява правно-валидна воля, включително за възникване на трудови правоотношения. Действително, договорът от 16.12.2010 г. съдържа съществени уговорки досежно възникването на евентуално трудово правоотношение, но съдът възприема същият като вид предварителен договор, уреждащ отношенията между страните с оглед предстоящото възникване на дружеството, като неговото действие е било прекратено с подписването на последващия от 20.01.2011 г. Следва да се има предвид, че именно вторият договор е регистриран съобразно изискването на чл. 62, ал.3 и 4 от КТ в ТД на НАП-Варна. Настоящият състав намира за уместно да отбележи, че дори да се приеме, че между страните е възникнало валидно трудово правоотношение по силата на договора от 16.12.2010 г. с физическото лице Фридрих Файхтингер, то с последващият трудов договор от 20.01.2011 г. страните са уредили по нов начин съществените му елементи, поради което именно новите договорки следва да се имат предвид при уреждане на техните отношения, какъвто ефект би имало например едно допълнително споразумение, сключено в последствие към първоначалния трудов договор.

 

 

С оглед така приетото, за съобразяване основателността на предявените искове и определяне на техни размер, съдът ще има предвид договорките досежно размерът на трудовото възнаграждение, съдържащите се в трудовия договор от 20.01.2011 г., а именно 3500 лв. основна заплата и допълнително възнаграждение в размер на 0.6% за всяка година професионален стаж.

 

 

За да произнесе по иска по чл. 128, т.2 от КТ за присъждане на дължим остатък от трудово възнаграждение за м.04.2014 г. в размер на 1515,13 лв., настоящият състав съобрази следното:

 

 

Съобразно заключението на ССчЕ, което съдът преценява като обективно и компетентно изготвено, през м.04.2014 г. ищецът има 14 отработени дни, за които му е начислено и заплатено основно трудово възнаграждение в размер на 2464,35 лева, и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 1013,90 лева, като в. лице в о.с.з. на 27.01.2016 г. посочва, че сумата е начислена за по-голям минал период, а само за 14-те дни през м.04.2014 г. допълнителното възнаграждение е размер на 44,10 лева. Съдът намира, че дължимото на ищеца възнаграждение за м.04.2014 г. следва да бъде определено в съответна на отработените от него 14 дни пропорционална част. Използвайки заключението, и извършвайки прости аритметични сметки, съдът намира, че дължимата сума за 14 дние в по-нисък размер от този /2464,35 лева/ начислена на ищеца с фиша за м.04.2014 г., която съобразно заключението на вещото лице е била и заплатена на ищеца, така както е било заплатено и допълнителното възнаграждение за прослужено време за м.04.2014 г. в размер на 44,10 лева, представляващо част от заплатената на това основание сума от 1013,90 лева.

 

 

По изложените съображения счита, че дължимото на ищеца С. трудово възнаграждение за м.04.2014 г. е било изцяло и надлежно платено от ответника, поради което предявеният иск с правно основание чл. 128, т.2 от КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

 

 

По отношение на иска за заплащане на сумата от 2165,07 лева, претендирана като дължим остатък от обезщетение по чл. 221, ал.1 от КТ, съдът съобрази следното:

 

 

Доколкото между страните лисва спор, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено без предизвестие на основание чл. 327, т.2 от КТ, то съобразно разпоредбата на чл. 221, ал.1 КТ следва да му бъде изплатено обезщетение в размер на БТВ. Според НАРЕДБАТА за структурата и организацията на работната заплата, в брутното трудово възнаграждение се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с индивидуалния трудов договор, доколкото друго не е предвидено в Кодекса на труда. Премиите /бонуси/-дори и да са получавани такива нямат постоянен характер, тъй като тяхното изплащане зависи от постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период. Следователно, за основа за определяне на обезщетенията съгласно чл. 228 от КТ следва да послужи последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца предхождащ прекратяване на правоотношението, в случая - м.03.2014 г. в размер на 3563 лв., включващи основното му възнаграждение в размер на 3500 лева и допълнителното възнаграждение за прослужено време в размер на 63 лева.

 

 

От приетия по делото фиш за заплата за м.03.2014 г., се установява, че на ищеца е начислена сумата от 3520,50 лева, като според заключението на вещото лице тази сума му е заплатена.

 

 

Предвид така установеното, искът по чл. 221, ал.1 от КТ следва да бъде уважен за сумата от 42.50 лева/явяваща се разлика над заплатената сума от 3520.50 лева до дължимия размер от 3563.00 лева/, а за разликата до пълния претендиран размер от 2165.07 лева следва да бъде отхвърлена. Тази сума следва да бъде присъдена ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 29.04.2015 г. до окончателното изплащане.

 

 

Искът с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 38 дни общо в размер на 12098,62 лева, следва да бъде отхвърлен, тъй като с оглед приетите писмени доказателства и заключението на в.л. по ведомостта за м.04.2014 г. на ищеца е начислено, и съответно изплатено обезщетение в размер на 6688,96 лева. Според настоящия състав, при среднодневно брутно трудово възнаграждение за м.03.2013 г., в размер на 169,67 лева /БТВ -3563 лева при 21 р.д./, за 38 работни дни неползван отпуск се дължи обезщетение в размер на 6447,46 лева. Доколкото ищецът е получил същото при прекратяване на правоотношението, то искът му се явява неоснователен.

 

 

За да се произнесе по иска за заплащане на възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд в общ размер на 26768,14 лева, формиран както следва: за 2011 г. - общо 289 часа и 45 мин.; за 2012 г. 73 часа и 15 мин.; за 2013 г. в размер на 180 часа и за 2014 г. - 31 часа, съдът съобрази следното:

 

 

Извънреден труд е работата по трудово правоотношение между работника и работодателя извън установеното работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на работодателя. Принципът, установен в Кодекса на труда е положеният извънреден труд да се заплаща с установено по императивен начин диференцирано заплащане съгласно разпоредбите на чл. 262 и чл. 263 КТ. За положения извънреден труд работодателят дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение независимо дали е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и независимо дали е издал специална заповед, с която да възложи на работника полагането на извънредния труд.

 

 

Доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства - писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и пр.

 

 

Следва да се има предвид, че в тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, в това число и свидетелски. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на положен извънреден труд. В тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, ако такъв в действителност е положен, като са допустими писмените доказателства и съдебните експертизи. / в този смисъл решение № 103 от 27.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 299/2011 г., IV г. о., ГК/. Когато насрещните страни спорят относно дължимото и съответно заплатеното трудово възнаграждение поради различия в твърденията относно продължителността на работното време, неговото разпределение и възприетия начин за отчитането му, тогава всяка от тях трябва да докаже пълно и главно фактите и обстоятелства във връзка с конкретните си твърдения.

 

 

В подкрепа на твърдението си за полаган извънреден труд, ищецът представя съставени и подписани от него справки в табличен вид, които своевременно са оспорени от ответника. Според заключението на ССчЕ, в счетоводството липсват данни за полаган, отчитан и заплащан на ищеца извънреден труд. От показанията на разпитаните свидетели Карамфилов и Нишанов също не може да са направи извод за полаган от ищеца извънреден труд, тъй като същите нямат непосредствени впечатления за начина на организация на работното време на С., продължителността на работния ден, и т.н.

 

 

По изложените съображения, настоящият състав намира, че по делото не са ангажирани доказателства, с оглед на които да се приеме, че ищецът действително е положил претендирания от него извънреден труд по дати и часове, описани в исковата и допълнителните молби. С оглед на което искът за заплащане на сумата от 26768,14 лева на осн. чл. 262 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

 

 

Във връзка с изложените във въззивната жалба аргументи, настоящият състав съобрази следното:

 

 

Наличието на два договора е обсъдено и съобразено, както от първоинстанционния, така и от настоящия съд. Недоказано остава твърдението на ищеца, че вторият е бил сключен само за удобство на фирменото счетоводство. Съдът не споделя твърдението на въззивника, че вторият договор е бил сключен на 20.01., а е бил регистриран в НАП през май 2012 г. Напротив, видно е от приетата справка /стр. 86/, че на 20.01.2011 г. са заверени 2 бр. уведомления за сключени договори: К. Л. Д.-офис мениджър и А.С. - регионален директор.

 

 

Не е налице процесуално нарушение, допуснато от ВРС досежно докладването и разглеждането на исковете, нито досежно разпределението на доказателствената тежест и неприемането на несвоевременно представени писмени доказателства.

 

 

По изложените правни аргументи и предвид съвпадащите изводи на въззивната инстанция с тези на първата, обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, тъй като не страда от визираните във въззивната жалба пороци.

 

 

Предвид неоснователността на жалбата, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски. Доколкото обаче доказателства за тяхното заплащане са представени едва с писмените бележки, т.е. след приключване на устните състезания, съдът намира, че те не следва да бъдат присъдени.

 

 

Воден от горното и на осн. чл. 269 ГПК, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1042/17.03.2016 г., постановено по гр. дело № 4811/2015 г. по описа на ВРС, 19 -ти състав.

 

 

Не присъжда разноски.

 

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от датата на връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Решение № 5985 от 13.07.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 893/2016 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Софийски градски съд
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	893
Година:	2016
Съдебен състав / Съдия:	Възз. III-в състав, НИКОЛАЙ Д. ДИМОВ, ВЕЛИНА С. ПЕЙЧИНОВА, ОЛГА В. КАДЪНКОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	5985
Дата на постановяване:	13.07.2016 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

гр.С., 13.07.2016 г.

 

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

 

 

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

 

 

ОЛГА КАДЪНКОВА

 

 

при секретаря Ю. А., като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 893 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

 

С решение № ІІ-66-148 от 16.11.2015 г. постановено по гр.дело № 21459/2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 66 състав, са отхвърлени исковете по чл. 344, т.1, т.2 КТ и по чл. 74, ал.2 КТ, предявени от В.Х.З., срещу "С."-ЕАД, гр.С., кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1./ за признаване за незаконно уволнението, извършено със заповед № 113/ 18.02.2015 г. и неговата отмяна; 2 / за възстановяване на заеманата преди уволнението й длъжност при ответното дружество; 3./ за обявяване за нищожна разпоредбата на т.3 от Допълнително споразумение № 13/ 20.01.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2014 г., с което е уговорен срок за изпитване от шест месеца в полза на работодателя. С решението е осъдена В.Х.З. да заплати в полза на "С."-ЕАД, гр.С., сумата от 600 лв., представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Срещу решението на СРС, 66 с-в е постъпила въззивна жалба от В.Х.З., подадена чрез адв.Д.З. с искане същото да бъде отменено и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

 

 

Въззиваемата страна- "С."-ЕАД, гр.С., чрез своя процесуален представител юрк.Д.Кирилова оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.Претендира присъждане на направените по делото разноски.

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 

 

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

 

 

Предмет на разглеждане във въззивното производство са предявените от ищцата В.Х.З. срещу "С."-ЕАД, гр.С., при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 74, ал.4 вр. с ал.1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.

 

 

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

 

 

В конкретния случай не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се установява обстоятелството, че на 27.09.2004 г. в гр.С. между страните по делото е бил сключен трудов договор № 1914/ 27.09.2014 г. на основание чл. 70, ал.1 от Кодекса на труда/ КТ/, по силата на който ищцата В.Х.З. е назначена на длъжност - експерт при ответника "С.И.Б."-АД/ С./, с място на работа- Централно управление- отдел "Ликвидност". Установява се, че договора е сключен за неопределено време с 3 месечен изпитателен срок в полза на работодателя. На 01.08.2006 г. е било сключено между страните по делото на основание чл. 119 от КТ, допълнително споразумение № 1/ 01.08.2006 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., по силата на което страните са се споразумели, считано от 01.08.2006 г. ищцата да заема длъжността - експерт в Дирекция "Инвестиционно банкиране", отдел "Ликвидност". Изрично е уговорено, че договора се сключва за неопределено време. На 21.12.2006 г. е било сключено между страните на основание чл. 119 от КТ, допълнително споразумение № 2/ 21.12.2006 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., видно от което е определен нов размер на трудовото възнаграждение на ищцата- 700 лв. На 22.02.2007 г. е било сключено между страните на основание чл. 119 от КТ, допълнително споразумение № 3/ 22.02.2007 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., по силата на което ищцата В.З. е назначена от длъжност експерт на длъжност главен експерт, клас професии: аналитични специалисти при ответника "С.И.Б."-АД/ С./, с място на работа- Дирекция "Инвестиционно банкиране", отдел "Ликвидност". Изрично е уговорено, че договорът се сключва за- изпитателен срок - 3 месеца до 01.06.2007 г. На 05.07.2007 г. на основание чл. 119 от КТ е било сключено между страните допълнително споразумение № 4/ 05.07.2007 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., по силата на което ищцата В.З. е назначена от длъжност главен експерт на длъжност главен експерт, клас професии: аналитични специалисти при ответника "С.И.Б."-АД/ С./, с място на работа- Дирекция "Инвестиционно банкиране", отдел "Ликвидност". Уговорено е, че договорът се сключва за неопределено време. С последващи сключени допълнителни споразумения от 02.11. 2007 г., от 01.03.2008 г. и от 26.06.2008 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г. е определян нов размер на трудовото възнаграждение на ищцата. На 30.07.2010 г. е сключено между страните на основание чл. 119 от КТ, допълнително споразумение № 11/ 30.07.2010 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г. по силата на което ищцата В.Х.З. е назначена от длъжност- главен експерт, с място на работа: Централно управление- Дирекция"Пазари и ликвидност", отдел "Ликвидност" на длъжност - главен дилър "продажби" при ответника "С.И.Б."-АД/ С./, с място на работа- Централно управление, Дирекция "Пазари и ликвидност", клас професии: приложни специалисти. Изрично е уговорено между страните, че договорът се сключва за неопределено време. На 20.10.2014 г. е сключено между страните на основание чл. 119 и чл. 70 от КТ, допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., по силата на което страните са се споразумели за следното изменение, считано от 21.10.2014 г., а именно: за място на работа на ищцата от "С."-ЕАД- Централно управление- Дирекция "Пазари и ликвидност" в "С."-ЕАД- Централно управление- Дирекция "Разплащания"- Управление "Картови разплащания"- отдел "Карт. прод., анализ, риск и обсл. Терм. У-ва"-звено "Картови продукти, анализ и риск", от длъжност- главен дилър "Продажби" на длъжност - главен експерт. Изрично е уговорено, че договорът се сключва за изпитателен срок 6 месеца в полза на работодателя.

 

 

Със заповед № 113/18.02.2015 г., на основание чл. 71, ал.1 от КТ е прекратен трудовия договор с В.Х.З., от звено: С."-ЕАД- Централно управление- 10, Дирекция "Разплащания"- Управление "Картови разплащания"- отдел "Карт. прод., анализ, риск и обсл. Терм. У-ва"-звено "Картови продукти, анализ и риск", професия: главен експерт, считано от 23.02.2015 г. В заповедта, като причина за прекратяване на трудовия договор е посочено: в срока на изпитване, уговорен в полза на работодателя. Заповедта е била връчена на 20.02.2015 г. лично на ищцата срещу подпис.

 

 

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

 

 

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

 

 

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

 

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявените от В.Х.З. срещу "С."-ЕАД, гр.С. обективно съединени искове. Доводите изложени в жалбата са изцяло основателни.

 

 

Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:

 

 

Настоящият съдебен състав приема, че направените изводи от първоинстанционният съд относно законосъобразност на заповед № 113/18.02.2015 г., издадена от пълномощник на ответника -М.Т., с която на основание чл. 71, ал.1 от КТ е прекратен трудовия договор с В.Х.З., считано от 23.02.2015 г., респективно за законност на извършеното уволнение на ищцата, са неправилни и незаконосъобразни, направени в нарушение на материалния закон.

 

 

В настоящия случай, безспорно е обстоятелството, че процесното трудово правоотношение между страните по делото е било прекратено на основание чл. 71, ал.1 от КТ, по инициатива на работодателя, по време на срока за изпитване.

 

 

В случая твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с недействителност на клаузата на т.3 от сключеното между страните на 20.10.2014 г. допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., с която е уговорен шестмесечен изпитателен срок в полза на работодателя, поради противоречието й с разпоредбата на чл. 70, ал.5 от КТ - ищцата твърди, че се касае за последващ трудов договор при същия работодател за длъжност /длъжности/, която не се отличава от заеманата преди това от нея по окончателен и безсрочен договор. Въззивният съд счита, че релевираното от ищцата възражение за недействителност на процесната клауза на допълнителното споразумение № 13/ 20.10.2014 г. е основателно.Клаузата със срок за изпитване може да се включи в трудовия договор, когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява. Срокът за изпитване предшества окончателното приемане на работа, като за една и съща работа договор със срок за изпитване може да се сключи само веднъж и то при първоначалното приемане на работа - чл. 70, ал.5 от КТ /която норма е императивна/. Т.е. при идентичност на работата, повторна проверка на годността на работника с договор по чл. 70 от КТ е ненужна и затова законът не я позволява. Съдът приема, че договорът за изпитване се сключва, когато работникът или служителят постъпва първоначално на работа при съответния работодател. Максималната продължителност на изпитването е до 6 месеца. Не е допустимо срокът на договора за изпитване да бъде продължен чрез подписване на допълнителни споразумения. Законодателят дава право на страните за една и съща работа да сключат само един трудов договор със срок за изпитване и ако в уговорения срок, страната, която се ползва от него, не направи волеизявление за прекратяване, трудовият договор се смята за окончателно сключен - чл. 71, ал.2 от КТ. По изключение трудов договор за изпитване може да се сключва и при съществуващо трудово правоотношение, но само когато по реда на чл. 119 от КТ е съществено променена трудовата функция на работника или служителя./ в този смисъл решение № 366 от 28.04.2010 г. по гр.дело № 1023/ 2009 г., Г.К., ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/.

 

 

Преценката за идентичност на трудовите функции се извършва с оглед естеството на възложената работа - трудовата функция в съществените й права и задължения. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. В случаите, когато първоначално изпълняваната от работника/служителя длъжност включва в обема си и трудовите функции на длъжността, на която впоследствие е преназначен, не е налице нова длъжност поради липса на съществено изменение на трудовите задължения. В този случай включването на клауза за срок за изпитване при преназначаването му, е недопустимо и същата клауза е недействителна - чл. 74, ал.4 от КТ/ В този смисъл решение № 369 от 03.02.2014 г. по гр.дело № 3037/ 2013 г. на ВКС, IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/.

 

 

Следва да се посочи също така, че ограничението по чл. 70, ал.5 от КТ обхваща не само случаите, когато срокът за изпитване се уговаря повторно при съществуващо трудово правоотношение, но и когато след прекратяване на трудовия договор за изпълнение на определена длъжност се сключва нов трудов договор за същата по естеството си трудова функция, тъй като годността на работника да изпълнява работата вече е проверена - / в този смисъл решение № 261 от 07.11.2014 г. по гр.дело № 1477/ 2014 г., IV Г.О., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/.

 

 

В частност ответникът, чиято е била доказателствената тежест, не е установил по делото, че с ищцата е сключен с допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., договор за нова работа, със съществено различна трудова функция от изпълняваната дотогава. Такова различие не се установява от съпоставката на длъжностните характеристики за длъжността "главен дилър продажби" и за длъжността " главен експерт". Напротив в двете длъжностни характеристики е налице сходство по отношение на основни трудови функции /като съдът отчита, че не всички трудови функции са основни и съществени/. В случая съдът приема, че е налице идентичност в трудовите функции, задължения, изисквания за заемането на двете длъжности.Това обосновава извода, че в нарушение на разпоредбата на чл. 70, ал.5 от КТ при преназначаването на ищцата с допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г., е включен срок за изпитване - нарушен е принципът на еднократност и изключителност на договора за изпитване. В разглеждания случай повторна проверка с договор /клауза/ по чл. 70 от КТ е била ненужна и заобикаля целта, на която е подчинен характерът на този договор, доколкото годността на ищцата за изпълнението на определени трудови функции, е била изпитана вече от работодателя /ответника/. При липса на възлагане на нова трудова функция на ищцата в съществените й задължения, включената в допълнителното споразумение клауза за изпитване е недействителна, тъй като годността на ищцата за изпълняване на работата вече е била изпитана в съществуващото между страните продължило с години трудово правоотношение / от 27.09.2004 г. до 23.02.2015 г./.

 

 

Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че законосъобразно работодателят е прекратил трудовото правоотношение в уговорения шестмесечен изпитателен срок. Съдът приема, че уговорката за изпитателен срок е недействителна поради противоречието й със закона, тъй като съгласно чл. 70, ал.5 от КТ недопустимо е да се уговаря повторно срок за изпитване за същата работа със същия работник в същото предприятие. При липсата на категорични данни по делото, че заеманата от ищцата съгласно допълнителното споразумение от 20.10.2014 г. длъжност "главен експерт" съществено се различава по трудови функции от изпълняваната от нея преди това длъжност "главен дилър продажби" следва да се приеме, че реално функциите, които е изпълнявала, не са променени. В тежест на работодателя е да докаже, че законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение, съответно да докаже, че съществено е променена трудовата функция на ищцата, което той не е сторил. Доказателства в тази насока не са ангажирани по делото от страна на ответника. При това положение следва да се приеме, че работодателят не е имал право да прекрати трудовото правоотношение на приложеното основание за уволнение - чл. 71, ал.1 от КТ.

 

 

Ето защо и на основание чл. 74, ал.4 вр. с ал.1 от КТ, клаузата за срок за изпитване в т.3 от допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 год е недействителна, а прекратяването на трудовия договор на специалното основание, установено в разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ, е незаконосъобразно.

 

 

С оглед на така изложените съображения, предявеният иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ се явява основателен и доказан, и като такъв подлежи на уважаване, което съответно обуславя и основателността на иска по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност.

 

 

При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 74, ал.4 вр. с ал.1 от КТ и чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ следва да бъдат уважени, като основателни и доказани. Решението следва да бъде отменено и в частта му, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 600 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

 

 

При този изход на спора на основание чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 78, ал.1 от ГПК на въззивника- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за двете инстанции, в размер на сумата от 1800 лв./ заплатено адвокатско възнаграждение за двете инстанции/, като направеното от въззиваемата страна- ответник, чрез процесуалния й представител възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност, съдът намира за неоснователно. Съдът намира, че заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. На въззиваемата страна, разноски за въззивното производство не се дължат.

 

 

На основание чл. 78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 240 лв., представляваща държавна такса за първоинстанционното производство, както и сумата от 120 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

 

 

Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ, като неправилно и незаконосъобразно решение № ІІ-66-148 от 16.11.2015 г., постановено по гр.дело № 21459/2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 66 състав и вместо него постановява:

 

 

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА на основание чл. 74, ал.4 вр. с ал.1 КТ, поради заобикаляне на закона, клаузата за срок за изпитване в полза на работодателя, уговорена в т.3 от допълнително споразумение № 13/ 20.10.2014 г. към трудов договор № 1914/ 27.09.2004 г.

 

 

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ, уволнението на В.Х.З., с ЕГН-**********, извършено със заповед № 113/ 18.02.2015 г., издадена от пълномощник на "С."-ЕАД, гр.С., на основание чл. 71, ал.1 от КТ.

 

 

ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ, В.Х.З., с ЕГН- **********, на заеманата преди уволнението длъжност- "главен експерт" в "С."-ЕАД, гр.С.- Централно управление- Дирекция "Разплащания"- Управление "Картови разплащания"- отдел "Картови продукти, анализ, риск и обслужване на Терминални Устройства"-звено "Картови продукти, анализ и риск".

 

 

ОСЪЖДА "С."-ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Х.З., с ЕГН-**********, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 273 от ГПК, сумата от 1800 лв. / хиляда и осемстотин лева/, представляваща направените пред двете инстанции разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.

 

 

ОСЪЖДА "С."-ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, сумата от 240 лв./ двеста и четиридесет лева/- държавна такса за първоинстанционното производство, както и сумата от 120 лв./ сто и двадесет лева/ - държавна такса за въззивно обжалване.

 

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

2.

Решение № 98 от 22.05.2017 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 218/2017 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Окръжен съд - Ловеч
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	218
Година:	2017
Съдебен състав / Съдия:	НИКОЛИНКА Г. ДИМИТРОВА, ИВАНИЧКА Й. КОНСТАНТИНОВА, СЕВДА Х. ДОЙНОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	98
Дата на постановяване:	22.05.2017 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№

 

 

............ г., гр.Ловеч

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в публичното заседание на девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА

 

 

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНКА ДИМИТРОВА

 

 

ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА

 

 

секретар Г.С.

 

 

разгледа докладваното от съдия ДИМИТРОВА

 

 

в.гр.д. № 218 по описа за 2017 година

 

 

и за да се произнесе, съобрази:

 

 

Производството е по чл. 258 и сл. във вр. с чл. 310, ал.1, т.1 от ГПК.

 

 

С Решение № 70/08.03.2017 г. по гр.д.№ 442/2016 г. по описа на РС-Т., с което съдът осъдил ЕТ "*****.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Т., обл. Ловешка, ул. "***, представляван от И.Р. да заплати на К.В.К., адрес: ***, ЕГН ********** /съд. адрес: ***, мл.адв.Д./ сумата 3022,37 лева, представляваща незаплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 14.06.2013 г. до 17.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение осъдил ответника да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ТРС 4 % държавна такса в размер на 120,88 лева, а на ищеца сумата 500,00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

С решение № 89/27.03.2017 г. по гр.д.№ 442/2016 г. на РС-Т., в производство по реда на чл. 248 от ГПК, съдът допълва цитираното по-горе решение, като осъдил ответника да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ТРС разноски за изготвяне на съдебно-икономическа експертиза в размер на 187,00 лева.

 

 

Недоволен от така постановеното решение останал въззивника ЕТ "***.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Т., обл. Ловешка, ул. "***, представляван от И.К.Р., който подал въззивна жалба в законния срок. Счита същото за неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. Моли въззивния съд да го отмени като излага следните правни доводи:

 

 

Въззивникът посочва, че ищецът представил при ответния търговец само една трудова книжка с трудов стаж 10 години, 5 месеца и 1 ден. По нея е записан този трудов стаж в трудовия договор и той го е подписал без възражения. По този трудов стаж е изчислявано допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Твърди, че в съдебно заседание се появила втора трудова книжка, за която нито работодателят е знаел, нито дори е предполагал, че съществува и за това няма как да му се начислява допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит на база 29 години, 7 месеца и 6 дни. На следващо място в жалбата се твърди, че експертизата е дала заключението си във варианти, като не е ясно кой вариант се счита за достоверен. Освен това в заключението на експертизата се посочва за периода и трудов стаж във фирма "***" ООД, а решението е осъдително само за ответника ЕТ "***.". Не е ясно на какво основание съдът е приел един от вариантите и счита, че решението не е мотивирано в тази му част. Посочва, че в тежест на работника е да докаже, че при предишни работодатели е работил на сходна длъжност и само вписването в трудовата книжка не е достатъчно да установи тези обстоятелства, поради което счита, че твърденията за по-висока надбавка се явяват недоказани. Няма направени доказателствени искания.

 

 

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответната страна, чрез пълномощника мл.адв.К.Д. от ЛАК, с който оспорва изцяло депозираната въззивна жалба и моли въззивния съд да постанови решение, с което потвърди като правилно, обосновано и съобразено със закона и задължилената съдебна практика решение на ТРС, като моли да му се присъдят разноските за въззивната инстанция. Счита, че твърдението на въззивника, че е знаел само за една трудова книжка е голословно и неподкрепено с доказателства. Хронологията на събитията го опровергава. Посочва, че през 2010 г., когато въззиваемия К. е бил назначен в предприятието "*** Т." ООД с трудов договор № 70/21.05.2010 г., управител на дружеството е бил И.К.Р.. С цитирания договор не е посочен предходен трудов стаж. Следват неколкократни прехвърляния на дейност (подробно описани с исковата молба) по чл. 123, ал.1, т.7 КТ. С трудов договор № 159/01.04.2014г на К. вече е признат трудов стаж от 10 г. 05м. 01д. от работодателя ЕТ ***.. Следват нови правоприемства по чл. 123, ал.1, т.7 от КТ, при различни фирми на един и същ собственик - И.Р., но в последващите трудови договори отново работника е с непризнат предходен трудов стаж. Ако твърдението, че въпросния работодател е научил за втора трудова книжка едва в хода на първоинстанционното дело е вярно, тогава не е ясно как точно е стигнал до посочения стаж от 10 г. 5м. В релевираната като доказателство трудова книжка № 1126, с която въззивникът твърди, че е единствено запознат, общия вписан трудов стаж е по-малък от признатия с трудов договор № 159/01.04.2014 г. Не става ясно и защо работникът би скрил значителна част от трудовия си стаж при положение, че има интерес точно от обратното. Напротив, работодателят е този, който недобросъвестно не е плащал нормативно признати възнаграждения, дори и по посочения с тр. договор № 159 стаж и именно това е предмет на делото. Твърдението за незнание за втора трудова книжка се появи в последното заседание пред първа инстанция и е мултиплицирано в жалба. В противоречие с логиката на трудовия пазар дори се заяви, че работодателя не би сключил договор, ако знаел за огромния опит на работника на същата и/или сходна работа при други работодатели. Нещо повече - доверителят ми споделя, че през 2010 г. се е явил по обява за работа именно с изискването за минимум 10 години стаж по специалността.

 

 

На следващо място в отговора на въззивната жалба се твърди, че с исковата молба са представени и двете трудови книжки на работника. Ответникът не е взел становище по тях, нито с отговора на ИМ, нито в следващите съдебни заседания. Посочва, че прехвърлянето на дейност по чл. 123, ал.1, т.7 КТ се развива само между предприятия - работодатели. Законодателят е защитил интересите на работниците, като е установил правоприемство на правата и задълженията на стария към новия работодател и е установил солидарна отговорност между тях за задълженията към работника. Така, че трудовото досие, ведно с трудовите книжка/и на всеки работник следва да се предават между самите работодатели, но няма вменено задължение в тази насока за работниците. Нещо повече - седалището и адресът на управление, включително счетоводството, и на трите предприятия които са си прехвърляли дейност по чл. 123, ал.1, т.7 от КТ, а именно "*** Т." ЕООД, "***" ЕООД и ЕТ "***."***, който факт се доказвал с представените по делото справки от търговския регистър.

 

 

На следващо място твърди, че на въпрос по ред на чл. 176 от ГПК, ищецът, сега въззиваем е дал отговор, че при постъпване на работа е представил и двете си трудови книжки. Счита, че останалите оплаквания във въззивната жалба са абсолютно неоснователни. Задължение на работодателя е да изготви вътрешни правила за формиране на работната заплата в предприятието, на което съответства корелативното му право да определи кои дейности ще счита, че са със същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия, като изпълняваната при него. Тъй като ответника ЕТ "***." не е спазил задължението си, респ. не се е възползвал от правото си, ищецът поискал съдебно-икономическа експертиза, която да изследва този въпрос. Твърди, че заключението на тази експертиза не е оспорена от ответната страна и е приета като вярна и обоснована. Същата се подкрепя от приложените трудови книжки на ищеца, където са вписани длъжностите изпълнявани при други работодатели. Счита за безспорно, че всички предходни длъжности са идентични като трудова функция, длъжностна характеристика, отговорност, код по НКИД и т.н. на извършваната работа при едноличния търговец -ответник. Съгласно нормата на чл. 347 КТ, трудовата книжка е официален удостоверителен документ и като такъв се ползва с формална доказателствена сила пред всички институции в Р. България, но за въззивника това не било достатъчно. Позовава се на съдебна практика -решение № 241 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5294/2014., в мотивите на което е прието, че трудовата книжка е достатъчно доказателство за установяване на тези спорни моменти. Няма направени доказателствени искания.

 

 

Настоящата инстанция намира, че жалбата е подадена от надлежна страна в процеса, в законния срок, срещу подлежащ на обжалване валиден съдебен акт и същата е допустима.

 

 

В съдебно заседание въззивника, редовно призован, не изпраща представител, чрез пълномощника си адв.Ст.Спиридонова поддържа жалбата по изложените в нея правни доводи. Представя писмени бележки, в които доразвива съображенията си и моли предявения иск да бъде отхвърлен. Представя списък на разноските по реда на чл. 80 от ГПК.

 

 

Въззиваемата страна, редовно призована, явява се лично и чрез пълномощника мл.адв.Д., поддържа депозирания отговор на въззивната жалба по изложените в него правни доводи. Представя по делото писмени бележки.Претендира присъждане на разноски по делото за въззивната инстанция по приложен списък по чл. 80 от ГПК.

 

 

Съдът като взе предвид оплакванията в жалбата, становището на страните в съдебно заседание и събраните доказателствата, приложени по гр.д.№ 442/2016 г. на РС-Т., приема за установени следните фактически обстоятелства:

 

 

Въззивната жалба е частично основателна. Предявеният иск е с правно основание чл. 128 от КТ във вр. с чл. 357, ал.1 от КТ и чл. 12, ал.1 и ал.5 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.

 

 

Предмет на въззивната жалба е решение № 70/08.03.2017 г. по гр.д.№ 442/2016 г. по описа на РС-Т., с което съдът осъдил ЕТ "***.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. Т., обл. Ловешка, ул. "***, представляван от И.Р. да заплати на К.В.К., адрес: ***, ЕГН ********** /съд. адрес: ***, мл.адв.Д./ сумата 3022,37 лева, представляваща незаплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 14.06.2013 г. до 17.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение осъдил ответника да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ТРС 4 % държавна такса в размер на 120,88 лева, а на ищеца сумата 500,00 лева разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решение № 89/27.03.2017 г. постановено по гр.д.№ 442/2016 г. на РС-Т., в производство по реда на чл. 248 от ГПК, с което съдът допълва цитираното по-горе решение, като осъжда ответника да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС-Т. разноски за изготвяне на съдебно-икономическа експертиза в размер на 187,00 лева, е влязло в законна сила като необжалвано.

 

 

Основателно е възражението в жалбата на нарушение на материалния закон при постановяване на обжалвания съдебен акт. При изяснена фактическа страна на спора, районния съд неправилно е приложил материалния закон, което е довело до материална незаконосъобразност на постановения съдебен акт и до неговата необоснованост.

 

 

Спорните въпроси по делото са - при липса на уговорка в индивидуалния трудов договор за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит /за краткост ДТВПТСПО/, такова дължи ли се на работника, и за уважаването на иска по чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата във вр. с чл. 128 и чл. 357 от КТ, следва ли ищеца да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на работа, съобразно приетите от работодателя условия.

 

 

Районният съд е отговорил положително на тези въпроси, което е довело и до уважаване на иска изцяло. В мотивите на обжалваното решение РС-Т. е приел следното: уговорката за ДТВПТСПО, които имат постоянен характер представлява задължително съдържание на трудовия договор, според нормата на чл. 66, ал.1, т.7 от КТ. Такава уговорка липсва в представените по делото трудови договори № 70/21.05.2010 г., № 159/01.04.2014 г. и № 315/01.07.2015 г. Въпреки липсата на уговорка за ДТВПТСПО, то се дължи по силата на чл. 6, ал.1, т.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/17.01.2007 г. /наричана за краткост НСОРЗ/, тъй като посочената правна норма има задължителен характер за работодателя. Анализирайки доказателствата по делото РС-Т. е приел, че общия стаж на ищеца, полаган на същата, сходна или със същия характер длъжност от страна на ищеца и преди да постъпи на работа в "*** Т." ЕООД, чиито правоприемник по смисъла на чл. 123 от КТ е ответникът, е 29 години, 7 месеца и 6 дни, позовавайки се на представените с исковата молба две трудови книжки с № 804 и № 1126.Последният извод на районния съд е неправилен, което е довело до неправилност и на съдебното решение.

 

 

Настоящият съдебен състав намира, че видовете допълнителни трудови възнаграждения, които имат постоянен характер и техния размер трябва да са уговорени от страните в индивидуалния трудов договор и само при наличие на такава уговорка те подлежат на заплащане от работодателя, като задължителни за него. Това е посочено в текста на чл. 66, ал.1, т.7 от КТ. В този смисъл е постоянната съдебна практика. Този извод следва и от разпоредбите на НСОРЗ, приета с ПМС № 4/17.01.2007 г. - чл. 6, ал.1 и ал.2 от същата в смисъл, че определят по вид допълнителните трудови възнаграждения за придобит трудов стаж и професионален опит. Ако тези възнаграждения са уговорени с индивидуален трудов договор и с този договор е определен конкретния им размер, те имат задължителен характер за работодателя относно вида и размера на допълнителното трудово възнаграждение. Отклонения са допустими, ако Наредбата допуска такива. Така следва да се тълкува "задължителния характер" на определените с Наредбата допълнителни трудови възнаграждения, според нормата на чл. 6, ал.1, т.1 от същата, а не според тълкуването, което е дадено от районния съд - че подлежат на заплащане дори да не са определени от страните в индивидуалния трудов договор. Ако с индивидуалния трудов договор страните са уговорили друг вид допълнителни трудови възнаграждения, различни от тези, които са определени с Наредбата, тяхното изплащане по размер е в зависимост от договорените условия. Предвиден е и минимален размер на ДТВПСПО, който е в размер на 0,6 на сто за всяка година придобит трудов стаж. Условията, при които се зачита сходство на професията, съобразно характера на работа спрямо определената длъжност се определят с вътрешните правила за организация на работната заплата в предприятието, съгласно чл. 12, ал.5 от Наредбата.

 

 

От отговора даден в открито съдебно заседание пред РС-Т., пълномощника на ответника - адв.Д.И. е заявил, че в предприятието на представлявания от него търговец няма вътрешни правила за организацията на работната заплата.

 

 

В текста на чл. 15, ал.1 от Наредбата е посочено, кои от допълнителните трудови възнаграждения имат постоянен характер - тези по чл. 11 и по чл. 12 от същата. По чл. 12 от Наредбата са допълнителните трудови възнаграждения за придобит стаж и професионален опит /ДТВПСПО/, които имат постоянен характер.

 

 

По делото безспорно е установен факта, че в индивидуалните трудови договори на ищеца с № 70/21.05.2010 г., № 159/01.04.2014 г. и № 315/01.07.2015 г. няма уговорка за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит, но във втория договор № 159/01.04.2014 г. страните се договорили, че общия трудов стаж на ищеца е 10 години, 5 месеца и 1 ден. Ответникът по исковата молба, сега въззивник не оспорва факта, че дължи на ищеца заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, но съгласно уговорения с работника трудов стаж в трудовия договор № 159/01.04.2014 г.

 

 

За да се уважи предявения иск за заплащане на ДТВПСПО, като процент от основната работна заплата и да се приеме задължителния характер на плащането трябва да са налице следните предпоставки на закона: 1. Видът на допълнителното трудово възнагражденине да е посочен в Наредбата или да е определен от страните при хипотезите на чл. 13, ал.1 от Наредбата, 2. С Колективния трудов договор и/ или с индивидуалния трудов договор и с вътрешните правила на работната заплата в предприятието да са определени условията и размера за получаване на допълнителните трудови възнаграждения - чл. 66, ал.1, т.7 от КТ и чл. 13, ал.2 от Наредбата и 3. При определяне размера на ДТВПСПО, трябва да се зачете следното: - не само стажът на съответната длъжност в предприятието, в което работника или служителя е работил и/или продължава да работи, но също така и стажът, който е придобит в друго предприятие на същата или сходна длъжност, както и стажът придобит при хипотезите на чл. 12, ал.4, т.2,3 и 4 от Наредбата.

 

 

Ищецът претендира заплащането на ДТВПСПО не само за стажа, придобит при ответника, сега въззивник, но и за стажа, придобит в други предприятия. При това положение следва да намери приложение разпоредбата на чл. 12, ал.1 и ал.4 от Наредбата, т.е. съдът следва да зачете волята на страните уговорена в трудов договор№ 159/01.04.2014 г., в който страните не са уговорили заплащане на ДТВПСПО в процентно отношение за всяка година придобит трудов стаж, но са договорили, че общия трудов стаж на ищеца е 10 години, 5 месеца и 1 ден. От справката за начисленото и преизчислено възнаграждение, представляваща неразделна част от заключението на основната съдебно-икономическа експертиза /стр.79 от гр.д.№ 442// се установява, че размерът на месечното ДТВПСПО за доплащане на ищеца за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.04.2014 г. до 17.11.2015 г./ датата на прекратяване на трудовия договор видно от заповед № 261/17.11.2015 г./ по вариант първи от основното заключение е сумата 104,23 лева от ЕТ"***-И.Р.", сумата 231,08 лева от "***" ЕООД и сумата 72,23 лева от ЕТ"***-И.Р." или общо 407,54 лева, тъй като работодателят му е начислявал и изплащал ДТВПСПО, но в по-малък размер, а именно: сумата 58,60 лева от ЕТ"***-И.Р.", сумата 142,28 лева от "***" ЕООД и сумата 60,21 лева от ЕТ"***-И.Р." или общо 261,09 лева. От допълнителното заключение се установява, че и в двете фирми за времето от 01.04.2014 г. до 11.11.2015 г. основната заплата на ищеца е в размер на 640,00 лева, но допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит не е начислявано на база уговорения в трудов договор № 159/01.04.2014 г. трудов стаж от 10 години, 5 месеца и 1 ден, а в по-малък размер.

 

 

При тези правни изводи предявеният иск е основателен и доказан за сумата 407,54 лева, а за разликата от 2614,83 лева, искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. На основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ще следва да се отмени решението на РС-Т. в обжалваната част като се отхвърли предявения иск за сумата над 407,54 лева до 3022,37 лева.

 

 

С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 78 от ГПК, на страните следва да се присъдят направените по делото за двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски съгласно приложените списъци по съразмерност и компенсация, както следва: Ищецът е направил разноски за двете съдебни инстанции в размер на 1000,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, а ответникът, сега въззивник - 535,44 лева, представляващи 475,00 лева адвокатско възнаграждение и 60,44 лева държавна такса за въззивната инстанция и 490,00 лева, адвокатско възнаграждение за първата инстанция или общо 1025,44 лева. При тези данни ищецът, сега въззиваем има право на разноски за двете съдебни инстанции съобразно с уважената част от иска в размер на 134,84 лева, а ответникът, сега въззивник - 887,16 лева съобразно с отхвърлената част от иска. По компенсация ищецът, сега въззиваем следва да бъде осъден да заплати на въззивника и ответник в първоинстанционното производство сумата 752,32 лева разноски за двете съдебни инстанции.

 

 

Воден от горното съдът,

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ решение № 70/08.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 442/2016 г. по описа на РС-Т., в частта, с която ЕТ "***.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Т., ул. "***, представляван от И.Р. да заплати на К.В.К.,***, ЕГН ********** /съд. адрес: ***, мл.адв.Д./, разликата над сумата от 407,54 лева до размера на сумата от 3022,37 лева, представляваща незаплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 14.06.2013 г. до 17.11.2015 г. и в частта, с която ЕТ "***.", с горните данни, е осъден да заплати на К.В.К., с горните данни, сумата от 500,00 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от К.В.К.,***, ЕГН ********** /съд. адрес: ***, мл.адв.Д./ срещу ЕТ "***.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Т., ул. "***, представляван от И.Р., иск за разликата над сумата 407,54 лева до сумата 3022,37 лева, представляваща незаплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 14.06.2013 г. до 17.11.2015 г.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 70/08.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 442/2016 г. по описа на РС-Т., в частта, с която ЕТ "***.", ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Т., ул. "***, представляван от И.Р. е осъден да заплати на К.В.К.,***, ЕГН ********** /съд. адрес: ***, мл.адв.Д./, сумата от 407,54 /четиристотин и седем лева петдесет и четири стотинки/ лева, представляваща незаплатено допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.04.2014 г. до 17.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 14.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която ЕТ "***.", с горните данни е осъден да заплати държавна такса в размер на 120,88 лева в полза на съдебната власт по сметка на РС-Т..

 

 

ОСЪЖДА К.В.К., с горните данни, да заплати на ЕТ "***.", с горните данни сумата от 752,32 лв. / седемстотин петдесет и два лева, тридесет и две стотинки/, представляваща разноски за двете съдебни инстанции по компенсация и съразмерност на отхвърлената част от иска.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на чл. 280, ал.2 от ГПК.

 

 

1.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Решение № III-188 от 17.10.2008 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 470/2008 г., ГО, 3-ти гр. с-в, докладчик съдията Калина Пенева

 

 

чл. 193 КТ

чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ

чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ

чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ

 

 

Законодателят е предвидил, че обяснения от работника или служителя следва да се вземат в рамките на започнало дисциплинарно производство във връзка с извършени конкретни нарушения на трудовата дисциплина.

 

 

---

Производството е по чл. 196 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /отм./, вр. § 2, ал. 1 от ПЗР на Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 49/29.04.2008 год. по гр. д. № 430/2008 год. по описа на Несебърския районен съд е признато за незаконно уволнението и е отменена заповед № 88 /без дата/ на ръководителя на У. "Б." при Община - **, с което е прекратено трудовото правоотношение с И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." № *, възстановена е И. С. Л. ЕГН ********** на заеманата преди уволнението длъжност "инспектор чистота" в У. "Б." към Община - **, поделение Слънчев бряг, осъдено е У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** да заплати на И. С. Л. ЕГН ********** сумата от 2532 лв., представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение за тримесечния период след датата на уволнението - 29.01.2008 год., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба - 11.02.2008 год. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска в останалата му част, над уважения размер от 2532 лв. до претендирания размер от 5064 лв. и е осъдено У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** са заплати на И. С. Л. ЕГН ********** направени по делото разноски в размер на 415 лв.

Постъпила е въззивна жалба от И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." № *, срещу решението в частта, с която предявения от нея иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 от КТ е частично отхвърлен. Във въззивната жалба е посочено, че в обжалваната част решението е неправилно, тъй като не е взето предвид обстоятелството, че и след изтичане на тримесечния период, за който е присъдено обезщетение тя е останала без работа. Въззивницата - ищца моли решението в обжалваната част да бъде отменено, като и бъде присъдено обезщетение и за останалите три месеца от шестмесечния период, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Въззивницата - ищца поддържа въззивната жалба, моли същата да бъде уважена, не представя нови доказателства, моли за присъждане на всички направени от нея разноски.

Постъпила е въззивна жалба от У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** срещу решението в частта, с което предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 са били уважени и в частта, с която иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 е частично уважен и са присъдени разноски в полза на ищцата. Във въззивната жалба е посочено, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон при допуснати съществени процесуални нарушения, моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявените искове. Въззивникът - ответник поддържа жалбата, ангажира доказателства, моли за присъждане на юрисконсулско възнаграждение.

Всяка от страните оспорва въззивната жалба на насрещната страна.

Въззивните жалби са подадени в срок, от лица, за които съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, отговарят на изискванията на закона и са допустими.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Несебърският районен съд е бил сезиран с искова молба подадена от И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." № * против У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** за признаване за незаконно на уволнение и отмяна на заповед № 88 /без дата/ на ръководителя на У. "Б." при Община - **, с което е прекратено трудовото правоотношение с И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." № *, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност "инспектор чистота" в У. "Б." към Община - **, поделение С. б., и за осъждане на У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** да й заплати сумата от 5064 лв., представляваща обезщетение за времето през което ищцата е останала без работа поради прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска до окончателното й заплащане, както и направените по делото разноски. Ищцата е поддържала предявените искове, твърдяла е, че заповедта не е мотивирана, както и, че работодателят е нарушил разпоредбите на чл. 193 от КТ и на чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ, поради което заповедта за уволнение следва да бъде отменена, ангажирал е доказателства.

Ответникът е оспорил предявените искове, представил е доказателства.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид въззивната жалба, исковата молба, направените искания и възражения, и събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:

Ищцата е заемала в предприятието на ответника длъжността "инспектор чистота" в У. "Б." към Община - **, поделение С. б. по безсрочен трудов договор.

Съгласно заповед № 88 /без дата/ на ръководителя на У. "Б." при Община - **, е прекратено трудовото правоотношение с И. С. Л. ЕГН ********** на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ поради неявяване на работа.

От посоченото правно основание в заповедта, съгласно което работодателят може да прекрати трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен, става ясно, че работодателят дисциплинарно е уволнил ищцата, т. е. счел е, че същата е допуснала виновно неизпълнение на трудовите задължения.

Разпоредбата на чл. 195, ал. 3 от КТ предвижда, че дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя. Видно от отбелязването на самата заповед, това е станало на 30.01.2008 год., поради което дисциплинарното наказание на ищцата следва да се счита наложено от тази дата.

Съгласно разпоредбата на чл. 193 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Законодателят е предвидил, че обяснения от работника или служителя следва да се вземат в рамките на започнало дисциплинарно производство във връзка с извършени конкретни нарушения на трудовата дисциплина. Приложеното към личното трудово досие на ищцата писмено обяснение не може да бъде счетено за обяснение по смисъла на чл. 193 от КТ, тъй като е по повод на "писането на подписката на работниците", а не по повод на нарушения на трудовата дисциплина допуснати от нея.

Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание без да разглежда спора по същество.

Тъй като работодателят носи тежестта на доказване за това, че извършеното от него уволнение е законосъобразно, съдът намира, че в настоящото производство работодателят не установи, че е спазил разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ, поради което само на това основание заповедта за уволнение следва да бъде отменена от съда.

От друга страна от приложения към личното трудово досие на ищцата болничен лист, става ясно, че към момента на уволнението - 30.01.2008 год. ищцата е била временно неработоспособна, като за периода 30.01.2008 год. - 04.02.2008 год. й е предписано домашно - амбулаторно лечение, поради което се е ползвала от закрилата по чл. 333, ал. 1, вр. чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ. От свидетелските показания на свидетелката С. - заемаща длъжността касиер и личен състав при ответника, става ясно, че заповедта за уволнение е връчена на ищцата след като тя е представила болничния си лист в канцеларията на ответника. Не бяха ангажирани доказателства от страна на работодателя, които да дадат основание да се счете, че към 30.01.2008 год. ищцата не е използвала разрешения й от здравните органи отпуск при временна неработоспособност /по арг. от чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ/. От свидетелските показания се установи, че ищцата е била повикана в канцеларията на ответника по мобилен телефон от свидетелката, но няма данни към 30.01.2008 год. същата да е била на работа. Ето защо и на осн. чл. 333, ал. 1 от КТ работодателят е бил длъжен преди уволнението да изиска разрешение от инспекцията по труда, което в случая не е направено.

На осн. чл. 344, ал. 3 от КТ съдът следва да отмени заповедта за уволнение само на това основание, без да разглежда спора по същество.

Следва да се посочи, че обжалваната заповед е издадена и при други съществени нарушения на закона обуславящи незаконосъобразността на уволнението. Не е спазена разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, съгласно която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. В обжалваната заповед не са посочени конкретни нарушения на трудовата дисциплина и кога са извършени, като в същата не се съдържат никакви мотиви за уволнението. Горното поставя съда в невъзможност да прецени както това дали ищцата действително е допуснала нарушения на трудовата дисциплина, така и дали са спазени сроковете за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194, ал. 1 от КТ от страна на работодателя.

 

 

Ето защо иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и следва да бъде уважен като бъде признато за незаконно уволнението и бъде отменена заповедта за уволнение на ищцата. Последица от уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е уважаването и на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ - за възстановяване на ищеца на заеманата от нея преди уволнението длъжност "инспектор чистота" в У. "Б." към Община - **, поделение Слънчев бряг, както и уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ - за присъждане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, но не за повече от 6 месеца. Основателността на последния иск се обуславя и от ангажираните от ищцата доказателства - липсата на отбелязвания на последващи трудови договори по трудовата й книжка, служебна бележка от дирекция "Б." - П., съгласно която същата е регистрирана като безработна считано от 05.02.2008 год., както и представеното копие от регистрационна карта на Бюрото по труда. Обезщетението следва да се присъди за период от шест месеца, считано от момента на уволнението. Тъй като на осн. чл. 188, ал. 3 от ГПК /отм./ съдът следва да вземе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право, няма пречка обезщетение да се присъди за целия претендиран период, макар същият да е изтекъл в хода на въззивното производство. Това произтича и от правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на предявения спор.

Съгласно разпоредбата на чл. 228 от КТ размерът на обезщетението следва да бъде определен на базата на брутното трудово възнаграждение на ищцата за месеца, предхождащ уволнението. Видно от представеното от ответника удостоверение, негов изх. № **/25.02.2008 год. и извлечение от ведомости за заплати за м.12.2007 год. /л.42/, брутното трудово възнаграждение на ищцата за м.12.2007 год. е в размер на 844 лв. В извлечението от ведомостта за заплати за м.12.2007 год. за ищцата е отразено, че освен основна заплата е получила и доплащане по основната заплата. Последното, макар и доплащане има характера на основна заплата, поради което на осн. чл. 17, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /ДВ бр.9/2007 год./ е елемент от брутното трудово възнаграждение. Ето защо за процесния шестмесечен период ответникът дължи на ищцата сумата от 5064 лв., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска - 11.02.2008 год. год. до окончателното й изплащане.

Предвид горното, решението в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 от КТ над уважения размер от 2532 лв. до претендирания размер от 5064 лв. е неправилно и следва да бъде отменено, а предявения иск следва да бъде уважен в пълен размер, като бъде осъдено У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** да заплати на И. С. Л. ЕГН ********** сумата от 2532 лв., представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение за тримесечния период след 30.04.2008 год., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба - 11.02.2008 год. до окончателното й изплащане.

В останалата част обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила от настоящия съд. По изложените по-горе съображения неоснователни са възраженията на ответника - въззивник посочени във въззивната му жалба относно законосъобразността на извършеното от него уволнение.

С оглед изхода на делото ответникът дължи на ищцата направените по делото разноски в пълен размер - т. е. 1200 лв., от които районният съд е присъдил 450 лв., поради което се дължи разликата от 750 лв., която ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата.

Мотивиран от горното и на осн. чл. 208, ал. 1 от ГПК, Бургаският окръжен съд,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 49/29.04.2008 год. по гр. д. № 430/2008 год. по описа на Несебърския районен съд, в частта, с която е отхвърлен иска предявен от И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." № * против У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН **********, със седалище и адрес на управление: гр. Н., ул. "Л." № 1 за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата над уважения размер от 2532 лв. до претендирания размер от 5064 лв., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба - 11.02.2008 год. до окончателното й изплащане, като вместо решението в отменената част постановява:

ОСЪЖДА У. "Б." към Община - **, представлявано от И. Т. И. ЕГН ********** със седалище и адрес на управление: гр. Н., ул. "Л." № * да заплати на И. С. Л. ЕГН ********** от гр. Н., ул. "С." №* сумата от 2532 лв. /две хиляди петстотин тридесет и два лева/, представляваща обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение за тримесечния период след 30.04.2008 год., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба - 11.02.2008 год. до окончателното и изплащане, както и направени по делото разноски в размер на 750 лв. /седемстотин и петдесет лева/.

ОСТАВЯ в сила решението в останалата част.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд, с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването на препис от него на страните.

 

Забележка: Решението не е допуснато до касационно обжалване - виж Определение № 708 от 07.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 191/2009 г.

Решение № 215 от 24.10.2013 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 390/2013 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Окръжен съд - Ловеч
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	390
Година:	2013
Съдебен състав / Съдия:	I състав, ПОЛЯ С. ДАНКОВА, МАГДАЛЕНА Д. СТАНЧЕВСКА, ЗОРНИЦА М. АНГЕЛОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	215
Дата на постановяване:	24.10.2013 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:	3456
Година:	2013
Тип на документа:	Писмо
Дата на изпращане:	3.12.2013 г.
Резултат от обжалване:

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

гр. Ловеч, 24.10.2013 година

 

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

 

ЛОВЕШКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданска колегия в публично заседание на единадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

 

ЧЛЕНОВЕ:1. МАГДАЛЕНА СТАНЧЕВСКА

 

 

2. ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА

 

 

при секретаря С.Г. в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдия ДАНКОВА в гр. дело № 390 по описа за 2013 година и за да се произнесе съобрази:

 

 

Производството с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК

 

 

Произнесено е съдебно решение № 188/11.06.2013 г. по гр. д. № 238/2013 г. на Ловешки районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани, предявените от Д.С.К. *** обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, за признаване на уволнението й по Заповед № 0053/11.12.2012 г. на Кмета на Община ****, за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на длъжност - Ст. експерт в отдел "Гражданско състояние" при Община ****, и за заплащане на сумата 2118.34 лв. -обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа, считано от за периода 01.01.2013 г.до 28.05.2013 г. Като са присъдени в полза на Община-**** и сумата 300 лева разноски по делото.

 

 

Постъпила е въззивна жалба № 694/27.06.2013 г./клеймо 25.06.2013 г./от Д.С.К. против съдебно решение № 188/11.06.2013 г. по гр. д. № 238/2013 г. на Ловешки районен съд . Заявява,че съдебния акт е незаконосъобразен поради нарушение на материалния закон, като неправилно Кмета на Община-**** е утвърдил щатното разписание след като това е правомощие на Общински съвет -****, позовава се на непроведен подбор по при прекратяване на трудовия договор.

 

 

В съдебно заседание въззивницата, редовно призована се явява лично и с адв.У.. Заявява, че поддържа въззивната жалба и моли да уважена, като в писмено становище подробно обсъжда доводи за незаконосъобразност на атакуваното съдебно решение.

 

 

Община-****, редовно призована,се представлява от адв.П.. Заявява,че жалбата е неоснователна и недоказана и моли да бъде оставена без уважение. Посочва,че съкращаването в щата е реално и са спазени изискванията на закона при извършен подбор, като мотивира позицията си в писмени бележки.

 

 

От представените доказателства по гражданско дело № 238/2013 година на Ловешки районен съд, Решение № 201/25.09.2012 година на Общински съвет гр.****, ведно със Структурата на общинската администрация, Длъжностно разписание на дейност "Общинска администрация" в сила от 01.10.2012 г.; длъжностно разписание на дейност 1 11 122 "Общинска администрация, в сила от 01.01.2013 година, дл.разписание на дейност 1 13 122 "Общинска администрация" в сила от 01.01.2013 г.; Предложение от М.К.- кмет на Община ****; структура на общинска администрация ****; Длъжностни характеристики за длъжностите по щатното разписание от 2012 г.: Старши експерт "Гражданско състояние", Главен специалист "Гражданско състояние", Старши експерт ЕСГРАОН, Главен специалист ЕСГРАОН; Длъжностни характеристики за длъжностите по щатното разписание в сила от 01.01.2013 г.: Главен експерт "Гражданско състояние", Старши експерт гражданска регистрация и административно обслужване /ГРАО/, Старши експерт "Административно обслужване и гражданско състояние", всичките в Дирекция "Административно-правно и информационно обслужване"; длъжностна характеристика от Община-**** за длъжността "старши експерт "Административно информационно обслужване", заключението по съдебно-икономическата експертиза, от становището на представителите на страните, преценени поотделно и в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът приема за установени следните фактически обстоятелства:

 

 

Ловешки окръжен съд счита, че атакуваното съдебно решение 188/11.06.2013 г. по гр. д. № 238/2013 г. на Ловешки районен съд е валидно и допустимо и при самостоятелен анализ на събраните в двете инстанции доказателства и законосъобразно.

 

 

Д.С.К. *** на длъжност "специалист" в отдел "Административно информационно обслужване" по силата на трудов договор № 0053/03.11.1998 г. за срок до 30.04.1999 г. при месечно трудово възнаграждение в размер на 112 лева. С последващ трудов договор № 0013/01.05.1999 г. е променен срока на трудовото правоотношение за неопределено време и увеличено трудовото възнаграждение до размер на сумата 123.20 лева. След многократни трансформации на трудовото правоотношение между страните, с допълнително споразумение № 0177/17.07.2012 г. са уговорени основните му елементи и се установява, че Д.К. е изпълнявала длъжността "старши експерт "Гражданско състояние" за неопределен срок в Дирекция "Административно-правно и информационно обслужване", отдел "Гражданско състояние" на Община- **** при месечно трудово възнаграждение в размер на сумата 436 лева. С Решение № 201/25.09.2012 г.Общински съвет-****, на основание чл. 21, ал.2 във връзка с чл. 21, ал.1, т.2 от ЗМСМА, е одобрил нова структура и численост на общинската администрация в Община-**** считано от 01.01.2013 г., а на 30.11.2012 г. Кметът на Община-**** е утвърдил длъжностно разписание на Общинската администрация, в сила от 01.01.2013 г. по което една щатна бройка "старши експерт "Гражданско състояние" е съкратена. Извършен е подбор между лицата, заемащи длъжност "старши експерт "Гражданско състояние"-справка по чл. 329, ал.1 от ГПК от 11.12.2012 г.-л.225 на трудовото досие на Д.К., становище на директор дирекция АПИО и началник отдел ГС/одобрено и датирано на 11.12.2012 г./ при който работодателя е счел, че следва да прекрати трудовия договор с Д.К. и е предпочел да запази на трудовото правоотношение с И.г. Издадена е заповед № 0053/11.12.2012г на Кмета на Община-****,с която считано от 01.01.2012 г. е прекратено трудовото правоотношение на Д.С.К.,поради "съкращаване на щата в изпълнение на решение № 201/25.09.2012 г. на ОС-**** и утвърдено длъжностно разписание от 30.11.2012 г. в сила от 01.01.2013 г. за прилагане на нова структура на ОА-**** на основание чл. 328, ал.1, т.2 във връзка с чл. 329, ал.1 от КТ. Заповедта е връчена лично на Д.К. на 11.12.2012 година.

 

 

Ловешки окръжен съд констатира, че по длъжностно разписание в сила от 01.10.2012 г. са фигурирали две длъжности "старши експерт "Гражданско състояние" в отдел "Гражданско състояние", а по длъжностно щатно разписание 111122 в сила от 01.01.2013 г. длъжности с това наименование нефигурират. В новото щатно разписание 111122 "Общинска администрация" има длъжност "ст.експерт "Административно обслужване и гражданско състояние" в отдел "Административно обслужване и гражданско състояние"-1 бр., а в длъжностното разписание 113122"Общинска администрация"-дофинансиране в сила от 01.01.2013 г. длъжност "гл.специалист "гражданска регистрация и административно обслужване"в отдел "Административно обслужване и гражданско състояние".

 

 

Въззивната инстанция счита, че предявеният иск за отмяна на уволнението по заповед № 0053/11.12.2012г на Кмета на Община-****,с която считано от 01.01.2012 г. е прекратено трудовото правоотношение на Д.С.К., е неоснователен и недоказан. По въззивната жалба № 694/27.06.2013 г. Д.К. е въвела като основание за въззивен контрол доводи относно липса на законно утвърждаване на длъжностното разписание на Община-**** при нарушение на чл. 11, чл. 12 от Наредба № 129/26.06.2012 г. за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията и неправилен подбор. По исковата молба от № 1098/06.02.2013 г. неправилния подбор е мотивиран с невземане предвид квалификацията и качеството на работа на въззивницата, неизследване на всички релевантни данни за нея и останалите предпочетени служители, необективност на преценката на комисията. Въззивната инстанция счита, че аргументите относно липса на законно утвърдено длъжностно разписание и нарушение на подзаконов административен акт са несъстоятелни и не ги споделя. В хода на въззивното производство работодателят е представил, действуващите от 01.01.2013 г. длъжностно разписание 111122 "Общинска администрация" и длъжностно разписание 113122 "Общинска администрация"-дофинансиране, върху които е поставен подпис на кмета на Община-****, печат и текст"Утвърдил", както и дата 30.11.2012 г. следователно длъжностните разписания са били надлежно утвърдени от компетентния орган по смисъла на чл. 44 от ЗМСМА към 30.11.2012, т.е. преди датата на прекратяване на трудовото правоотношение на Д.К.. Изменението на щата на общинската администрация е извършено при действие на чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗМСМА след решение на Общинския съвет-****, който определя и одобрява структурата на общинската администрация, в т.ч. на отделните звена, функциите и числеността на персонала. Последващото утвърждаване на длъжностното разписание от Кмета на Община- **** довършва фактическия състав в рамките на компетентността му по чл. 44, ал. 1, т. 3 ЗМСМА.В този смисъл изводите на въззивната инстанция отчитат константната съдебна практикая- решение. № 284/21.07.2010 г. по гр.д. № 378/2009 г. на ВКС, решение. № 654/01.11.2010 г. по гр.д. № 1880/2009 г. на ВКС, решение № 812/14.05.2010 г. по гр.д. № 3823/2008 г. на ВКС

 

 

Що се отнася до аргументите относно нарушение на чл. 11, чл. 12 от Наредба № 129/26.06.2012 г. за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията, такива не са били въведени по исковата молба като основание на иска и не могат да се включват едва във въззивна фаза,поради което не следва да бъдат обсъждани.

 

 

Въззивният съд е назначил съдебно-икономическа експертиза относно критериите за по целесъобразност на подбора, които също са в обхвата на съдебния контрол-Тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. по т.д. 3/2012 г. на ОСВКС, като заключението на вещото лице съдът възприема доколкото е в съответствие с фактическите и правни изводи по казуса. При действие на чл. 329 от КТ работодателят е имал задължение да проведе подбор между служителите, които са заемали едни и същи длъжности - "старши експерт "Гражданско състояние"" и това негово правомощие е реализирано предвид становище на директор дирекция АПИО и началник отдел ГС/одобрено и датирано на 11.12.2012 г./. След самостоятелна преценка на процедурата по подбор и критериите на преценка на квалификацията на служителите, съдът констатира, че не са нарушени разпоредбите на чл. 329 от КТ. Въведените като основание на иска факти и твърдения касаят невземане предвид квалификацията и качеството на работа на въззивницата, неизследване на всички релевантни данни за нея и останалите предпочетени служители, необективност на преценката на комисията/ в тази насока нито в исковата молба, нито във въззивната жалба въззивницата е изтъквала, че не е извършван подбор между всички длъжности, в т.ч. сходни такива и такова твърдение не може да сезира съда едва с писмените бележки за въззивна инстанция/. Съдът прецени, че при подбора видно от справка по чл. 329, ал.1 от ГПК от 11.12.2012 г.,от констатациите по съдебно-икономическата експертиза и от писмените доказателства в трудовото досие на Д.К., работодателят е предпочел служителя с по-висока квалификация, по-добра оценка при атестация, по-добра трудова дисциплина.И.Г. има образование -висше магистър,оценка от атестация-изпълнение на труд.задължения над изискванията, 11 г. стаж, от които 11 г. в институцията, има наказания и е неомъжена,като няма отразени сигнали или оплаквания. Д.К. има образование-висше магистър, изпълнението на трудовите задължения отговаря на изискванията, има 30 г. стаж, от които 14 г. в институцията, омъжена с две пълнолетни деца. Изводите по съдебно-икономическата експертиза относно липса на сигнали и оплаквания съдът не възприема, тъй като се опровергават от писмените доказателства, вложени в трудовото досие на К. .В тр.досие се съдържат писмени сигнали и оплаквания от 27.01.2004 г.,09.12.2005 г.,10.11.2005 г.,28.01.2008 г. за периода от 17.07.2007 г. до 12.2007 г.,05.10.2009 г.,като са наложени две дисциплинарни наказания и всички тези данни за трудовата дисциплина на въззивницата определят законосъобразност и целесъобразност на извода на работодателя при подбор между лицата по чл. 329 от КТ.

 

 

Съдът обсъди твърдението за липса на реално съкращение в щата, но счита, че не е подкрепено от представените писмени доказателства. Ловешки окръжен съд е изискал длъжностни характеристики на длъжностите Старши експерт "Гражданско състояние", Главен специалист "Гражданско състояние", Старши експерт ЕСГРАОН, Главен специалист ЕСГРАОН; Длъжностни характеристики за длъжностите по щатното разписание в сила от 01.01.2013 г.: Главен експерт "Гражданско състояние", Старши експерт гражданска регистрация и административно обслужване /ГРАО/, Старши експерт "Административно обслужване и гражданско състояние", всичките в Дирекция "Административно-правно и информационно обслужване, длъжностна характеристика за длъжността "старши експерт "Административно информационно обслужване" по щатните разписания от 2012 и от 2013 г. При съпоставка на трудовите функции на отделните длъжности направени от съда конкретно е видно, че не е налице фиктивно съкращаване в щата. От описаните в длъжностната характеристика на длъжността "старши експерт "Гражданско състояние"/заемана от въззивницата/ преки задължения в 14 пункта, в длъжностните характеристики на длъжност "гл.експерт "гражданско състояние" по длъжностно разписание от 2013 г. се повтарят три пункта от 13 нови, в длъжност "ст.експерт ГРАО" 5 пункта от 17 нови. С оглед на различните и нови трудови функции, при различно подчинение, компетентност, структура и квалификационни изисквания, може да се направи извод, че относно тези длъжности няма идентичност. От друга страна действително за длъжност в дл.разписание от 2013 г. "ст.експерт "Административно обслужване и гражданско състояние"" 15 от 16 пункта се припокриват с преките задължения на длъжността старши експерт "гражданско състояние" по длъжностното разписание от 2012 г., но от съществувалите 2 бр. по разписанието от 2012 г. е останала само една и този факт попада в хипотезата на чл. 328, ал.2 от КТ -съкращаване в щата.Именно това обстоятелство обуславя задължението на работодателя по приложение на чл. 329 от КТ за подбор между служителите, а не представлява довод за липса на реално съкращаване в щата.Следователно въззивната инстанция счита, че извършено съкращаване в щата като е премахната 1 бр. от съществувалите 2 длъжности по длъжностно разписание, макар трудовата функция да е продължила да съществува в една от длъжностите по новото разписание.

 

 

По предявените акцесорни искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ за възстановяване на работа и за присъждане на обезщетение по чл. 225 от КТ, предвид отхвърляне на главния иск за отмяна на уволнението, въззивния съд също счита, че са неоснователни и недоказани -р.N 625/30.06.92г по гр.дело N 433/92г на III-то г.о. на ВС на РБ.

 

 

Ловешки окръжен съд намира,че съдебно решение №№ 188/11.06.2013 г. по гр. д. № 238/2013 г. на Ловешки районен съд, с което са отхвърлени исковете на Д. Станева К.,с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ е правилно и законосъобразно,тъй като изводите на двете инстанции съвпадат и следва да бъде потвърдено.

 

 

Воден от горните мотиви съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно, съдебно решение № 188/11.06.2013 г. по гр. д. № 238/2013 г. на Ловешки районен съд .

 

 

Решението е обжалваемо в едномесечен срок от съобщение на страните, че е изготвено ведно с мотивите пред Върховен касационен съд.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

Решение № 245 от 19.02.2016 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 68/2016 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Окръжен съд - Пловдив
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	68
Година:	2016
Съдебен състав / Съдия:	XIV състав, НАДЕЖДА Н. ДЗИВКОВА, РАДОСЛАВ П. РАДЕВ, АННА И. ИВАНОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	245
Дата на постановяване:	19.02.2016 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:	Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 245, 19.02.2016 г., Пловдив

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Пловдивски Окръжен съд, четиринадесети граждански състав

 

 

на десети февруари две хиляди и шестнадесета година

 

 

в публично заседание в следния състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анна Иванова

 

 

ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев

 

 

Надежда Дзивкова

 

 

секретар: В.В.,

 

 

като разгледа докладваното от съдия Дзивкова

 

 

въззивно гражданско дело № 68 по описа за 2016 година

 

 

и за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

 

Образувано е по въззивна жалба на Г.С.С. против решение № 35211/28.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 5670/12, ПРС, в частта, в която са отхвърлени предявените против "Н и Н интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД искове за признаване за незаконно уволнението, извършено със Заповед № 325/29.03.2012 г., издадена на осн. чл. 71, ал.1, отмяната му, както и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 1078,90 лв. месечно за периода 29.03.2012-17.06.2012 г.; в която е отхвърлен иска за заплащане на сумата над присъдената 590,23 лв. / левовата равностойност на 301,77 евро/ до пълния предявен размер от 1577,53 лв., съставляващи левовата равностойност дължими командировъчни пари за 48 дни / 26.11-18.12.2011 г., 18.02.-27.02.2012 г., 09.03.-23.03.2012 г./; в частта в което е осъден да заплати на дружеството сумата от 1495,88 лв., представляващи получени, но невъзстановени и неотчетени средства за командировките за посочените периоди, както и в частта за разноските.

 

 

Жалбоподателят Г.С. обжалва решението, като счита, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че с допълнително споразумение с работодателя му, договорът е трансформиран от срочен в такъв за неопределено време. Твърди, че той самият е подал молба за прекратяване на трудовото си правоотношение, върху която молба работодателят е поставил положителна резолюция, при което трудовото му правоотношение би следвало да бъде прекратено по взаимно съгласие, а не на посоченото в заповедта основание. По отношение на отхвърления размер на претенцията за командировки счита, че съдът неправилно е определил дължимият му размер командировъчни, като не е съобразил минималните размери, определени по НСКСЧ. Освен това счита, че неправилно съдът е приел, че е налице плащане, т.к. независимо от факта, че преведените суми са осчетоводени като плащане за командировки, то е следвало да се преценява редовността на воденото от ответника счетоводство, а не да се приема че е извършено плащане. Досежно уважения насрещен иск счита, че съдът неправилно не е кредитирал приетата САТЕ, съгл. която сочените разходи са задължителни при извършването на всеки курс и се заплащат на ръка, както и че няма логика шофьорът на камион да заплаща от собствените си средства разходите. Моли да бъде отменено решението в обжалваните части и да бъде постановено ново такова, с което се уважат предявените от него искове, отхвърли се иска на ответното дружество и му се присъдят разноски.

 

 

Въззиваемата страна "Н и Н интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД не е подала отговор и не е взела становище по жалбата.

 

 

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице - ищец, останал недоволен от постановеното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

 

 

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното:

 

 

По исковете с пр. осн. чл. 344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ

 

 

Съгласно приложеното копие на трудовото досие на Г.С.С., същият се е намирал в трудово правоотношение с въззиваемото дружество, като трудовият договор е сключен на 24.11.2011 г. като срочен със срок за изпитване от шест месеца / на осн. чл. 68, ал.1, т.1 във вр. с чл. 70 от КТ/. Към трудовото досие е приложено допълнително споразумение № 226/03.01.2012 г., с което е изменен срока на договора - от такъв за определено време в безсрочен, както е изменено и трудовото възнаграждение. На 28.03.2012 г. С. е подал молба до работодателя си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, като върху същата е положена резолюция "Да" и е подписана. Със заповед № 325/29.03.2012 г. трудовото правоотношение на С. е прекратено на осн. чл. 71, ал.1 от КТ - без предизвестие от страна на работодателя в срока за изпитване.

 

 

Доказателства за оставането без работа за исковия период С. не е ангажирал. Приложеното копие от последващ трудов договор не съставлява доказателство в тази насока, т.к. същото установява единствено, че от тази дата е налице сключен нов трудов договор. Дали в периода между уволнението с процесната заповед и сключването на трудовия договор пред м.06.2012 г. страната е бил в други трудови правоотношения по делото не се установява.

 

 

При тази фактическа обстановка съдът намира, че е безспорно доказано, че в периода 24.11.2011-29.03.2012 г. между страните е съществувало трудово правоотношение. Първоначално същото е било срочно, със срок за изпитване. С оглед на посоченото допълнително споразумение, съдът намира, че трудовото правоотношение е трансформирано от такова със срок за изпитване в безсрочно. Макар и изрично страните да не са посочили, че си споразумяват за отпадане на клаузата за изпитване, няма друго обяснение защо страните сключват това допълнително споразумение, освен ако не са целели именно този ефект, т.к. ако са желаели запазване на уговорения първоначално изпитателен срок, то те биха изчакали изтичането му и продължили действието на договора било чрез сключване на нарочен безсрочен договор, било с продължаване на фактическото изпълнение на задълженията по съществуващия договор. Ето защо следва да се приеме, че на осн. чл. 119 от КТ трудовият договор между страните е бил изменен в безсрочен. Подадената молба за прекратяване на трудовото правоотношение от работника е резолирана с положително мнение и е подписана. Доколкото същата се намира в кориците на трудовото досие, т.е. самият документ е във владение и под разпореждането на работодателя, както и предвид факта, че той не оспорва че друго лице, различно от работодателя, е положило тази резолюция, то следва да се приеме, че е налице съвпадение във волеизявленията между работника и работодателя, т.е. че е прието отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. В същото време уволнителната заповед е оформена на осн. чл. 71, ал.1 от КТ - без предизвестие в срока за изпитване. Както вече бе коментирано трудовият договор е бил изменен по взаимно съгласие и работодателят не е разполагал повече с възможността да прекрати трудовото правоотношение на това основание. Следвало е трудовият договор за бъде прекратен на осн. чл. 325, ал.1, т.1 от КТ. Издадената уволнителна заповед се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

 

 

С уважаване на главният иск следва да се разгледа и акцесорният - за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение - по чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225 от КТ. Предпоставките за уважаване на този иск са уволнението да бъде признато за незаконно, работникът да е останал без работа в резултат на незаконното уволнение или да е заел по-нископлатена работа. В настоящия случай се установява, че уволнението е незаконно. По отношение на установяване факта на оставане без работа, при доказателствена тежест за работника, същият не доказва за исковия период да е останал без работа. Както вече бе споменато представен е единствено трудов договор от м.06.2012 г., но той не доказва какъв е бил трудовият статус на лицето в периода от уволнението му до м.06.2012 г. При това положение този иск се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен.

 

 

По отношение иска с пр. осн. 215 от КТ - за заплащане на обезщетение при командировка

 

 

Предмет на въззивно обжалване е решението по този иск в отхвърлителната му част, като в частта, в която е уважен, решението е влязло в законна сила. Следователно по въпросът дали се дължат суми за командировъчни, респ. по фактите, че действително работникът С. е бил изпращан на три пъти в командировка в периода 26.11-18.12.2011 г., 18.02-27.02.2012 г. и 09.03.2012-23.03.2012 г./за който период е и предявен иска/ е формирана сила на пресъдено нещо. Оплакването във въззивната жалба е, че съдът неправилно е преценил дали дължимите се суми за обезщетение при командировка са реално изплатени на работника, както и че се е съобразен нормативно установения минимум.

 

 

В тази връзка от фактическа страна по делото се установява от приложените РКО №№ 3637/28.12.11 г.; 3597/20.01.12 г.; 4141/06.03.12 г.; 3728/18.02.12 г.; 3729/18.02.12 г.4151/08.03.12 г.; 4152/08.03.12 г., както и извлечения от банкови транзакции, че на С. са изплащани на ръка и по банков път различни суми в лева и евро. С. признава получаване на сумите по тези РКО, но твърди, че това не е съставлявало плащане за командировки. По делото са приети две ССЕ с в.л. К. и в.л. М., които са имали за задача да установят каква част от дължимите суми за командировки са изплатени. Съдът кредитира заключението на в.л. М. / от 09.07.2014 г./, т.к. то работи на база данните по цялата приложена счетоводна документация по делото. Съгл. чл. 31, ал.1 от НСКСЧ персоналът на сухоземните транспортни средства / каквато длъжност е заемал и С./ получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3 - 27 евро на ден. Вярно е че работодателят може да определя и други суми, но не и под минимума, определен в Наредбата. Ето защо следва да се кредитира експертизата в частта, в която определя дължимите суми на база Наредбата, а не на база командировъчните заповеди. Следователно за дните на командировка на С. /48 дние/ му се полагат общо 1296 евро или 2534,76 лв. Експертизата установява, че са изплатени общо 879,73 евро и остават дължими 416,27 евро или 814,15 лв.. Не може да бъде споделено становището на С., че плащанията са на друго основание, т.к. в подписаните от него РКО изрично е вписано основанието, на което му се дават парите. По отношение на банковите преводи / които са и по-малката част от плащанията/,макар действително не е вписано основанието, то предвид осчетоводяването им като изплатени командировъчни пари и липсата на насрещни оправдателни документи за извършени разходи по тези плащания, обуславят извода, че основанието е именно изплащане на командировъчните суми. Така следва да се приеме, че посочената сума от 814,15 лв. /416,27 евро/ е дължима, но неплатена от работодателя. Първоинстанционният съд е присъдил 590,23 лв. и за разликата до 814,15 лв. решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново такова, с което работодателят бъде осъден.

 

 

По иска с пр. осн. чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД

 

 

С обжалваното решение е уважен и насрещен иск за възстановяване на суми, получени от работника като служебен аванс, но неотчетени или възстановени на работодателя. От фактическа страна по делото се установява от приложените РКО и извлечения от банкови преводи, въз основа на които е работила и ССЕ, изг. от в.л. М. М. /л.289 от делото/, че получените служебни аванси от С. за трите командировки са в общ размер от 1163,70 евро и 150 лева, общо в левова равностойност 2426 лв.Експертизата установява, че работникът е извършил отчет само на суми по първата командировка, при което след приспадане на тези суми и на прихванатите суми за командировъчни, остават общо дължими, неотчетени и невърнати на работодателя 1495,88 лв. Независимо от допълнително представяните от работодателя отчети и справки от дневниците с покупки, не се установява по делото да е налице отчитане като разход на сумите, получени като служебен аванс. По делото е допусната и приета САЕ, която е имала за задача да установи какви са задължителните разходи при извършване на курсове с товарен камион по маршрутите на които е бил командирован С.. Настоящата инстанция намира, че не може да кредитира тази експертиза, т.к. от значение е дали сумите са върнати и са представени отчетни документи за извършени разходи с тях. Без значение е какви биха били необходимите разходи за осъществяване на процесните курсове на товарен камион. За сумата от 1495,88 лв., получена като служебен аванс, но невъзстановена и неотченета чрез надлежни документи, работникът следва да бъде осъден да я възстанови на работодателя си.

 

 

По този иск решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразна ще следва да бъде потвърдено.

 

 

На осн. чл. 78 от ГПК въззиваемана страна ще следва да заплати на жалбоподателя сумата от 180 лв. разноски пред въззивната инстанция, съразмерно на уважената част от въззивната жалба.

 

 

Определените от първоинстанционния съд разноски в размер на 1519,83 лв., в които е включено и адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв. следва да бъдат намалени. Направено е въззражение за прекомерност преди приключване на първоинстанционното производство и първоинстанционният съд го е оставил без уважение. Настоящата инстанция намира този извод за неправилен с оглед материалния интерес по делото и като отчита, че действително е налице голям по обем фактически материал, но от правна страна делото не съставлява правна сложност. Дължимата сума следва да бъде намалена до определения в Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум от 335 лв.

 

 

С оглед на изложеното съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ решение № 35211/28.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 5670/12, ПРС, в частта, в която са отхвърлени предявените от Г.С.С., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис 22, адв. Б.Т., против "Н и Н Интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД - гр. Пловдив, ЕИК *****, представлявано от Управителя Н. С. Н., със съдебен адрес:***, адв. И.М.:

 

 

- иск с пр. осн. чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконна Заповед № 325/29.03.2012 г. на управителя на ответното дружество за уволнение и отмяната й;

 

 

- иск за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата над присъдените 590,23 лв. до 814,15 лв., съставляващи обезщетение за 48 дни командировки в периода 26.11-18.12.2011 г., 18.02.-27.02.2012 г., 09.03.-23.03.2012 г.;

 

 

- Г.С.С., ЕГН **********, е осъден да заплати на "Н и Н Интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД - гр. Пловдив, ЕИК ****, сумата над 454,83 лв. разноски до присъдения размер от 1519,83 лв.

 

 

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

 

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННА Заповед № 325/29.03.2012 г. на управителя на "Н и Н Интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД - гр. ****, ЕИК ****, представлявано от Н. С. Н., за прекратяване на трудовото правоотношение с Г.С.С., ЕГН **********, и Я ОТМЕНЯ.

 

 

ОСЪЖДА "Н и Н Интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД - гр. ****, ЕИК ****, представлявано от Управителя Н. С. Н., ДА ЗАПЛАТИ на Г.С.С., ЕГН **********, още 223,92 лв, или общо с присъдените от първата инстанция 814,15 лв., съставляващи обезщетение за 48 дни командировки в периода 26.11-18.12.2011 г., 18.02.-27.02.2012 г., 09.03.-23.03.2012 г.

 

 

ОСЪЖДА "Н и Н Интернешънъл транспорт и спедиция" ЕООД - гр. ****, ЕИК ****, представлявано от Управителя Н. С. Н., ДА ЗАПЛАТИ на Г.С.С., ЕГН **********, 180 лв. разноски пред въззивната инстанция.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 35211/28.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 5670/12, ПРС, в останалата обжалвана част.

 

 

В необжалваната част решението е влязло в законна сила.

 

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок .

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ:

Определение № 472 от 28.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 31/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова

 

 

чл. 211, вр. с

чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ

 

 

---

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от Кооперация "Районна потребителна кооперация "Красота" [населено място], [община], област Д., чрез пълномощника си адв. Д. Ч. от АК-Б. против въззивно решение № 314 от 07.10.2014 г., постановено по в. гр. д. № 492/2014 г. на Добричкия окръжен съд, с което е отменено решение № 53 от 16.05.2014 г. на Районен съд - Генерал Тошево, постановено по гр. д. № 00385/2013 г. и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, предявен от касатора срещу А. Н. Н. от [населено място], [община], за заплащане на сумата от 9 630,38 лв., представляваща имуществена вреда, причинена от липси на стоково-парични ценности в резултат на упражнявана отчетническа длъжност и представляваща неотчетена стойност на получени стоково-материални ценности за периода 01.01.2008 г. - 18.03.2010 г., при и по повод изпълнение на служебните й задължения в качеството й на продавач-консултант в магазин в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 29.07.2013 г. до окончателното издължаване на сумата. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочи, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правните въпроси от материално и процесуално естество, както следва: действителен ли е трудов договор, изготвен в писмена форма, върху който няма подпис на работника или служителя, ако е регистриран в ТД на НАП и е започнало изпълнението му от работника/служителя и работодателя, както и какви са допустимите доказателствени средства за установяване съществуването на трудово правоотношение. Твърди, че тези въпроси са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г. на III г. о. на ВКС, решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 943 от 22.02.2010 г. по гр. д. № 4902/2008 г. на IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решение № 410 от 27.06.1990 г. по гр. д. № 326/1990 г. на III г. о. на ВС, решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г. на V г. о. на ВКС, постановени по стария процесуален ред, която предпоставя основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Ответницата по касационната жалба А. Н. Н. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. М. З. от АК-Д. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Претендира присъждането на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд - отхвърлен иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС - т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата - т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото - т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, въззивният съд е приел, че между страните не е бил сключен трудов договор, така както изисква разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ, тъй като представеният по делото трудов договор № 4/2006 г. не е подписан от работника, по делото не са представени последващите трудови договори № 5/2009 г. и допълнително трудово споразумение към него № 4/2010 г., за които контролен орган е направил констатацията, че са сключвани между страните, като второто също не носи подписа на работника. Съдът е приел, че представените писмени доказателства, косвено свидетелстващи за наличието на трудов договор между страните, не обуславят съществуването му, тъй като доказателствата за вписване в трудовата книжка, издадено уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ до НАП, ведомости за получаване на заплати не могат да заместят липсата на писмен трудов договор, подписан и от двете страни, тъй като за да е налице такъв договор той трябва да е обективиран в писмен документ, отразяващ съвпадащите волеизявления между страните по него, което се удостоверява с подписването му от всяка една от тях. Приел е, че предвид представените по делото косвени доказателства за наличие на трудово правоотношение между страните, не е представен нито един писмен документ, подписан от ответницата - работник, обективиращ отправено към ищеца - работодател предложение за сключването на такъв договор или друго нейно изявление в тази връзка, за да се направи извода, че насрещните волеизявления са се материализирали поотделно. При този извод за липсата на трудов договор между страните, съдът е приел, че в случая имуществената отговорност по чл. 207 КТ за липси не може да се реализира, поради което е отхвърлил предявения иск като неоснователен.

Поставеният от жалбоподателя в изложението материалноправен въпрос за допускане на касационно обжалване, а именно - действителен ли е трудов договор, изготвен в писмена форма, върху който няма подпис на работника или служителя, ако е регистриран в ТД на НАП и е започнало изпълнението му от работника/служителя и работодателя, е обусловил изхода на делото, но този въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, представена от касатора, а в съответствие с нея. Така в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г. на III г. о. на ВКС, което има задължителен характер, е прието, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите трябва да се материализират в писмена форма. И без това да е изрично записано няма съмнение, че писмената форма е необходима за действителността им и те са съставна част от съдържанието на трудовия договор. Договорът може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно. Ако те се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна - чл. 14, ал. 1 ЗЗД. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни действия. В този смисъл за съществуването му са без значение косвените прояви, в случая свързани с изпълнението на договора - регистрацията в ТД на НАП, допускането до възложената работа и др. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че между страните не е бил сключен трудов договор, така както изисква разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ, тъй като представеният по делото трудов договор № 4/2006 г. не е подписан от работника, както и че не е представен нито един писмен документ, подписан от ответницата, обективиращ отправено към ищеца предложение за сключването на такъв договор или друго нейно изявление в тази връзка, за да се направи извода, че насрещните волеизявления са се материализирали поотделно, в какъвто смисъл представените писмени доказателства, косвено свидетелстващи за наличието на трудов договор между страните, не обуславят съществуването му, тъй като доказателствата за вписване в трудовата книжка, издадено уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ до НАП, ведомости за получаване на заплати, не могат да заместят липсата на писмен трудов договор, подписан и от двете страни, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос.

Поставеният процесуалноправен въпрос - какви са допустимите доказателствени средства за установяване съществуването на трудово правоотношение, е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК и с практиката на съдилищата, включително и с тази, представена от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че имуществената отговорност по чл. 207 КТ за липси се реализира при възникнало трудово правоотношение и възложени по силата на това правоотношение отчетнически задължения и след като наличието на такова между страните не е установено по делото, то и за процесния период тази отговорност не може да бъде реализирана, поради липсата на задължителната предпоставка страните да се намират в трудови правоотношения, поради което е отхвърлил като неоснователен предявения иск по чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че оплакванията на касатора за необоснованост на извода на съда за неоснователност на предявения иск касаят съществото на спора и са свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка. Оплакванията за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото по същество, съставляват основания за касация по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 314 от 07.10.2014 г., постановено по в. гр. д. № 492/2014 г. на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба вх. № 7373/14.11.2014 г. на Кооперация "Районна потребителна кооперация "Красота" [населено място], [община], област Д.

ОСЪЖДА Кооперация "Районна потребителна кооперация "Красота" [населено място], [община], област Д. да заплати на А. Н. Н. от [населено място], [община], област Д. направените разноски за касационното производство в размер на 400 /четиристотин/ лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Определение № 1126 от 3.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3500/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев

 

 

чл. 329,

чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ

 

 

---

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 24 от 13.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 287 по описа за 2013 г. на Силистренския окръжен съд, Гражданско отделение, с което е отменено изцяло решение № 437 от 1.10.2013 г. на Силистренския районен съд и е постановено друго за отмяна на уволнението на Р. К. Д., извършено със заповед № 32 от 5.4.2013 г., за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на [фирма] да му заплати 4 240,80 лв. обезщетение за оставането без работа.

Касаторът твърди, че решението на Силистренския окръжен съд е недопустимо, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. При извършване на подбор по реда на чл. 329 от КТ работодателят разполага ли с право да въвежда допълнителни/конкретни критерии за подбор във връзка с особеностите на работата, с които да се установи кой служител работи по-добре?

2. Може ли въззивният съд да се произнася по правилността на първоинстанционното решение и да го отмени въз основа на незаконосъобразност на проведения подбор по чл. 329 от КТ, когато такъв порок не е заявен в предмета на спора?

3. Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си по всички въпроси, повдигнати от ищеца като основания за отмяна на първоинстанционното решение и при уважаване на иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, включително за дължимостта и размера на обезщетението, или при признаване на уволнението за незаконно претендираното обезщетение се присъжда автоматично? Чия е доказателствената тежест за установяване на срока, в който работникът е останал без работа?

Ответникът по жалбата Р. К. Д. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като я оспорва и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Р. К. Д. е заемал длъжността "моряк" по силата на трудов договор с [фирма], когато със заповед № 032 от 5.4.2013 г. трудовото правоотношение е било прекратено поради съкращение в щата. В исковата работникът е заявил, че към момента на уволнението бил в отпуск по болест поради трудова злополука, изложил е довод за злоупотреба с право и изрично е посочил, че според него не е налице посоченото в заповедта уволнително основание- съкращение на щата. В отговора на исковата молба работодателят е поддържал тезата, че има съкращение в щата и ищецът е предпочетен за уволнение в резултат от законосъобразно извършен подбор, като е представил писмени доказателства за установяване на подбора. В първия възможен процесуален момент след запознаване с документа, в който са посочени критериите за подбор- в публичното заседание на 13.09.2013 г. пълномощникът на ищеца е оспорил законосъобразността на подбора с довод за неяснота и неопределеност на използвания от работодателя критерий "отговорност и лоялност", по който работникът е получил най-малко точки. Именно този довод е възприел за основателен въззивният съд, за да констатира, че подборът е незаконосъобразно извършен, тъй като не става ясно на какво се дължи ниската оценка на ищеца по критерия "отговорност и лоялност". Затова въззивният съд е отменил отхвърлителното първоинстанционно решение и е уважил предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Следователно въззивният съд се е произнесъл по довод за незаконосъобразност на уволнението, който е бил надлежно заявен от ищеца. Ето защо отговорът на втория въпрос на касатора, който съдържа в себе си твърдение за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявено основание за незаконосъобразност на уволнителната заповед, не може да промени изхода на спора, поради което по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос също не е относим към спора, тъй като въззивният съд не е отрекъл правото на работодателя да въвежда допълнителни конкретни критерии за подбор във връзка с особеностите на работата, с които да се установи кой служител работи по-добре. Аргументът на въззивния съд е друг-неяснотата на критерия "лоялност и отговорност" и липсата на конкретни данни, въз основа на които може да се даде ниска оценка на ищеца по този критерий, водят до незаконосъобразност на подбора. Този аргумент е съобразен с указанията, дадени в ТР № 3 от 16.01.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, според които критериите за подбор трябва да са формулирани от работодателя по начин, който дава възможност на съда да извърши преценка по законосъобразност на подбора, изразяваща се в съответствие на приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника или служителя.

Третият въпрос на касатора произтича от твърдението му, че ищецът не е доказал оставането си без работа-обстоятелство, за което носи доказателствената тежест. Това твърдение е невярно и не съответства на събраните по делото доказателства-удостоверение от 12.09.2013 г. от НОИ за липса на последващи трудови договори на ищеца, както и регистрационна карта на ищеца в Бюрото по труда. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 517 от 8.07.2010 г. по гр. д. № 335/2009 г. на IV ГО на ВКС, доказването на оставането без работа може да стане с всички доказателствени средства, включително и на служебна бележка за регистрация в бюрото по труда и удостоверение от НОИ. По отношение на установяването на периода, за който работникът или служителят е останал без работа трябва да се вземе предвид спецификата на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. Кратките срокове за защита на трудовите права, предвидени в КТ, налагат предявяването на иска за обезщетение за оставането на работника или служителя без работа в резултат от незаконното уволнение да стане преди изтичане на шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 от КТ, тоест-преди да са настъпили фактите, обуславящи основателността на този иск. Затова не е необходимо за тези факти ищецът непрекъснато да поддържа твърдението си и да дава обосновка за целия период на делото/решение № 1014 от 23.12.2009 г. по гр. д. № 221/2009 г. на III ГО на ВКС, решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на IV ГО на ВКС/. Следователно ищецът е ангажирал необходимите в случая доказателства за оставането си без работа и въззивният съд е уважил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ въз основа на тези доказателства, а не автоматично, както твърди касаторът в третия си въпрос. Ето защо третият въпрос също не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 13.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 287 по описа за 2013 г. на Силистренския окръжен съд, Гражданско отделение.

Определението е окончателно.

Определение № 354 от 28.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5194/2016 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Жива Декова

 

 

чл. 74, вр.

чл. 70, ал. 4 КТ, вр.

чл. 70, ал. 1 КТ,

чл. 344, ал. 1, т. 1,

чл. 344, ал. 1, т. 2,

чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ

 

 

---

Производството е по чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от Държавно ловно стопанство "К." ТП - [населено място], чрез процесуален представител адв. Х., срещу решение от 2.09.2016 г., постановено по в. гр. д. № 183/2016 г. на Окръжен съд - Силистра, в частта, с която е потвърдено решение от 28.04.2016 г. по гр. д. № 38/2016 г. на Районен съд - Дулово са уважаване на предявените от Б. Н. Д. искове с правно основание чл. 74, вр. чл. 70, ал. 4 КТ, вр. ал. 1, вр. чл. 70, ал. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.

К. счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не представя доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос.

Ответникът по касационната жалба Б. Н. Д., чрез процесуален представител адв. Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от Б. Н. Д. срещу Държавно ловно стопанство "К." ТП - [населено място], искове за обявяване недействителността на клаузата "във връзка с чл. 70, ал. 1 КТ - в полза на работодателя" в допълнително споразумение № 16 от 29.05.2015 г. по чл. 119 КТ; за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № 37/25.11.2015 г. на директора на Държавно ловно стопанство "К." ТП - [населено място], на основание чл. 71, т. 1 КТ; за възстановяване на длъжността "техник лесничейство" и за заплащане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.

В. съд е приел за недействителна клаузата "във връзка с чл. 70, ал. 1 КТ - в полза на работодателя" в допълнително споразумение № 16 от 29.05.2015 г., за изменение на трудовото правоотношение относно заеманата длъжност "помощник лесничей" и уговаряне на срок за изпитване по отношение на новата длъжност "техник лесничейство". В. съд е приел за установено въз основа на сравняване на длъжностните характеристики за новата и старата длъжност, че длъжността "техник лесничейство" е същата по естеството си трудова функция като длъжността "техник лесничейство", за която първоначално е сключен трудовия договор. Като допълнителни съображения са констатациите за отпадане на старата длъжност от щатното разписание и създаване на новата длъжност в новото щатно разписание, в което изискванията за заемането й не са по-високи от тези, за старата длъжност. С оглед недействителността на клаузата за изпитване, съдът е приел за незаконосъобразно уволнението на служителя на приложеното от работодателя основание за уволнение по чл. 71, т. 1 КТ.

К., счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, по въпроса: "допустимо ли е със споразумение между страните, сключено в рамките на договор за неопределено време, да се преуредят отношенията им така, че договорът да се трансформира в договор с клауза за изпитване, или какъвто е настоящия ни казус да се извърши уговаряне на срок за изпитване в полза на работодателя при заемане на нова длъжност, която се различава от тази, която служителят е заемал преди изменение на трудовия договор, с който се преназначава на новата длъжност". Така поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си неправилност на изводите на въззивния съд, че новата длъжност "техник лесничейство" е същата по естеството си трудова функция като заеманата преди изменението длъжност "техник лесничейство". Съгласно приетото в мотивите на т. 1 на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поради това поставеният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Постановеното от ВКС решение № 344 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 1407/2010 г., на което касаторът се позовава и на което е даден отговор на поставения от касатора въпрос, е постановено при фактическа обстановка, различна от приетата за установена в обжалваното сега въззивно решение, поради което не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика. В. решение при приетата за установена по конкретното дело фактическа обстановка, е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика - множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. цитираните във въззивното решение: решение № 7 от 4.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3029/2013 г., III г. о., решение № 2015 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 722/2011, IV г. о., решение № 160 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4811/2014, IV г. о., решение № 369 от 3.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3037/2013, IV г. о. и решение № 261 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1477/2014, IV г. о ., с които се приема, че е недопустимо сключване на последващ трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител за същата по естеството си трудова функция, тъй като годността на работника да изпълнява работата вече е проверена.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 500 лв. - за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 2.09.2016 г., постановено по в. гр. д. № 183/2016 г. на Окръжен съд - Силистра.

ОСЪЖДА Държавно ловно стопанство "К." ТП - Д., ЕИК 2016168050048 да заплати на Б. Н. Д., ЕГН [ЕГН] сумата 500 лв. - разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

Определение № 51 от 29.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2683/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Цачева

 

 

чл. 280, ал. 2,

чл. 288 ГПК

 

 

------------------------

Производство по чл. 288 ГПК.

С решение от 14.04.2008 година по гр. д. № 101/2008 година на Търговищки окръжен съд са уважени обективно съединени искове с правно основание 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 164, ал. 4 КТ, предявени от В. С. М. от гр. Т. против Д. Г. И. в качеството и на едноличен търговец с фирма "Ривал-59-Р.И.Д.И.", гр. Т. Отменена е заповед за уволнение № 28 от 13.07.2007 година; уволнената работничка е възстановена на работа и е присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на брутната и работна заплата за петмесечен период след незаконното уволнение. Присъдено е и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както и за ползван отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст в периода от 13.05.2007 г. до 13.07.2007 г. Касационна жалба против решението на Търговищки окръжен съд с оплаквания за незаконосъобразността му е постъпила от Д. Г. И. - едноличен търговец с фирма "Ривал-59- Р. И. Д. И.", гр. Т. К. основание за допускане на касационното обжалване се сочи, че обжалвания съдебен акт е основан на изводи, засягащи съществени материално правни и процесуални въпроси, разрешавани противоречиво от съдилищата и имащи значение за развитие на правото. Поддържа се, че по съществения въпрос по приложението на чл. 63, ал. 3 КТ - кога трудовото правоотношение следва да се счита за невъзникнало, съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 350 от 22.11.2004 година по н.а. д. № 300/2004 г. на Смолянски районен съд; че по съществения процесуален въпрос допустими ли са свидетелски показания за удостоверяване факта на постъпване на работа, съдът е формирал неправилни изводи; че въпросът е от значение за точното приложение на чл. 63 КТ, както и че формираният извод за основателност на претенцията по чл. 164 КТ е в противоречие с решение № 8* от 9.09.2006 г. по адм. д. № 2987/2006 г. и решение № 5* от 24.06.2004 година по адм. д. № 10584/2003 година на Върховния административен съд.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускате на касационно обжалване на въззивното решение на Търговищки окръжен съд по гр. д. № 2683/2008 година.

Решението в частта му по иска с правно основание чл. 164, ал. 4 КТ не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК - обжалваемия интерес на иска за обезщетение поради ползване на отпуск за отглеждане на дете до две годишна възраст е 450 лева или под установения в закона минимум от 1000 лева.

Не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване по отношение на решението в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т.2 и т.3 КТ. За да уважи исковете за отмяна на уволнението; за възстановяване на работа и присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел, че работодателят е прекратил трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.1 КТ без да е налице закриване на предприятието на едноличния търговец; приел е, че прехвърлянето на предприятието като съвкупност от права и задължения не съставлява закриване по смисъла на чл. 328, ал. 1, т.1 КТ. Приел е за неоснователно и въведеното от работодателя възражение, че трудовият договор е недействителен; че няма реално възникнало трудово правоотношение, тъй като работничката не постъпила на работа в срока по чл. 63, ал. 1 КТ, предвид което и по ар г. от чл. 63, ал. 3, изр. второ КТ неоснователен е и доводът, че трудовото правоотношение следва да се счита за невъзникнало. Изводът на съда за неоснователност на възражението за липса на реално възникнало трудово правоотношение е формиран след преценка на доказателствата, сочещи, че работодателят е сключил последователно два трудови договори - договор със срок за изпитване и последващ го трудов договор за неопределено време, за които е уведомил НОИ, гр. Т., а в периода от 20.04.2005 година до месец май 2007 година е изплащал по ведомост на работничката ежемесечно трудово възнаграждение. Приел е, че работодателят е съставил документи, удостоверяващи както постъпването на работа, така и изпълнението на трудовото правоотношение, поради което не може да доказва със свидетелски показания, че съдържащите се в съставените от него документи изявления са симулативни. По така формираните от съда изводи по приложението на чл. 63 КТ и чл. 133, ал. 1, т. "е" ГПК не е налице противоречива практика на съдилищата.

Представеното невлязло в сила решение № 350 от 22.11.2004 година на Смолянски районен съд по административно д. № 300/2004 г. т.е. не формира съдебна практика по гражданскоправен спор, поради което липсват основания да се приеме, че е налице противоречива практика по приложението на чл. 63, ал. 3 КТ. Не са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, както по приложението на чл. 63, ал. 3 КТ, така и по отношение установеното в чл. 133, ал. 1, б. "е" ГПК (отм.) правило за ограничение при допускане на свидетелски показания. Доводът, че процесуалния въпрос допустими ли са свидетелски показания за доказване факта на постъпване на работа е съществен и е от значение за развитие на правото е неоснователен. Въпросът за допустимостта на свидетелски показания относно факта на постъпване на работника на работа е значим, но не е съществен, тъй като не е предмет на обжалваното решение - съдът не е обсъждал свидетелските показания не с оглед недопустимостта им относно факта постъпила ли е на работа ищцата и в кой момент, а предвид наличието на изходящи от работодателя документи, удостоверяващи настъпването на това обстоятелство. Изложените доводи за неправилност на съдебното решение не налагат промяна на съдебна практика, нито повдигат неразрешен материалноправен или процесуален аспект по приложението на чл. 63, ал. 3 КТ и чл. 133, ал. 1, б. "е" ГПК (отм.) поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.04.2008 година по гр. д. № 101/2008 година на Търговищки окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Решение № 5943 от 24.06.2004 г. на ВАС по адм. д. № 10584/2003 г., IV о., докладчик председателят Цветана Сурлекова

 

 

чл. 164 КТ,

чл. 53 КЗОО

 

 

---

Производството е по чл. 33, ал. 1 от ЗВАС.

Образувано е по касационна жалба от Детелина Павлова Младенова против Решение № 83/25.07.2003 г. на Пернишки окръжен съд, постановено по адм. д. № 513/2002 г. с оплакване за неправилност, поради незаконосъобразност и необоснованост-касационни основания по чл. 218, б. "в" от ГПК

Ответната страна не е взела становище.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност, тъй като не са налице сочените касационни основания. Позовава се на чл. 164, ал. 5 от КТ, според който парично обезщетение се дължи на лице, което е ползвало отпуск по чл. 164, ал. 1 от КТ, прекъснало го е и е продължило да работи по трудово правоотношение, а в чл. 52 и 53 ал. 1 от КЗОО във връзка с чл. 164, ал. 1 от КТ са уредени правоотношенията на майката с органите по социално осигуряване при бременност и раждане. Разпоредбите се отнасяли до лица, които са използували правото си на отпуск, разрешено от здравните органи, а жалбоподателката не била от категорията лица, които са използували това право. Решаващият съд бил преценил, че трудовия договор на жалбоподателката е бил прекратен 40 дни преди раждането на 1.07.2000 г., поради което не били налице условията на чл. 50 КЗОО, тъй като прекратяването не било станало през време на получаване на обезщетение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 33, ал. 1 от ЗВАС и е допустима процесуално.

По същество Върховният административен съд прецени следното:

Окръжният съд Перник е бил сезиран от касаторката с жалба против Решение № 4/2002 г. на директора на РУ "СО" Перник с искане да бъде отменено. С това решение била оставена без уважение молбата й за изплащане на обезщетение за бременност, раждане и отглеждане на малко дете. В него е констатирано, че касаторката се е намирала в трудово правоотношение със съпруга си ЕТ "Младен Младенов по силата на трудов договор, сключен на 1.01.2000 г. за срок от шест месеца. За периода от 10.01.2000 г. до 5.12.2000 г. е била извън пределите на страната - в Претория ЮАР, където на 10.08.2000 г. е родила дете Кевин и на 25.04.2001 г. се завърнала в страната. По време на отсъствието й, трудовия й договор е бил прекратен на 1.07.2000 г.

Решаващият съд е приел, че предвиденото в чл. 49 КЗОО обезщетение за бременност и раждане не се дължи във всички случаи, а служи като заместител на трудовото възнаграждение в случаите, когато работничката или служителката ползува отпуск по реда на чл. 163, ал. 1 от КТ, което следвало изрично от ал. 7 на същия текст. Според него във всички случаи за да се дължи обезщетение следва да са упражнени правата по чл. 163, ал. 1 КТ и в последствие чл. 164 КТ. И в двете разпоредби се касаело до право, което можело да бъде упражнено или не. Получаването на обезщетение за бременност и раждане и в последствие за отглеждане на малко дете е само при упражнено право по цитираните норми. И тъй като за жалбоподателката липсвали данни да се е възползувала от правата си по тези текстове, нямала право на обезщетение. Отчетен е и факта, че трудовия й договор е прекратен четиридесет дни преди раждането, поради което след датата на прекратяването му същата не би могла да упражни правата си. Взета е предвид разпоредбата на чл. 52 от КЗОО.

Следва да се отбележи, че в касационната жалба освен твърдението, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, че правните изводи са в противоречие със събраните доказателства, при непълнота на доказателства и процесуални норми, доводи в подкрепа на него не са изложени.

По делото липсват данни жалбоподателката да е ползувала отпуск за бременност и раждане. Обстоятелствата, свързани със спорове по издаване на документи, заместващи болничен лист пред първоначалната инстанция са ирелевантни за това, дължи ли се в случая обезщетение, след като жалбоподателката е работела по срочен трудов договор, прекратен 40 дни преди раждането на детето. В тази връзка изводът на окръжния съд, че предвиденото в чл. 49 КЗОО обезщетение не се дължи във всички случаи, а служи като заместител на трудово възнаграждение при ползуван от работничката и служителката отпуск по реда на чл. 164 от КТ е основателно. При неустановено право на ползуван отпуск и валидно трудово правоотношение на практика ще означава, лицето да получава трудово възнаграждение, което ако се дублира с обезщетение за същия период ще е налице двойно плащане. Този довод е в подкрепа на изложеното, че обезщетение се дължи само при упражнено право на отпуск., което произтича и от разпоредбата на чл. 163, т. 7 от КТ.

Основателен е извода на съда и относно това, че спрямо жалбоподателката не може да намери приложение разпоредбата на чл. 52 от КЗОО. Същата е относима за случаите, когато осигуряването е прекратено през време, когато вече се е получавало обезщетение за бременност и раждане, което продължава да се плаща и до изтичане срока на обезщетението, определен в чл. 50 от КЗОО, независимо, че осигуряването е престанало. В конкретния случай след като трудовия договор с жалбоподателката е прекратен на 1.07.2000 г. и до този момент липсват данни да е ползувала отпуск за бременност и раждане, което да предполага заплащане на обезщетение вместо трудово възнаграждение, такова не би могло да се дължи, след като не е започнало преди прекратяване на осигуряването, настъпило с прекратяване на трудовия договор.

При така изложеното Върховният административен съд възприема изцяло изводите на окръжния съд и счита, че касационната жалба е неоснователна. Възраженията в нея са голословни, в противоречие с данните по делото, поради което не могат да бъдат възприети.

На основание чл. 40, ал. 1 от ЗВАС решението на окръжния съд следва да се остави в сила, поради което и Върховният административен съд в състав на четвърто отделение

РЕШИ:

Оставя в сила Решение № 83/25.07.2003 г. на Пернишки окръжен съд, постановено на 25.07.2003 г. по адм. д. № 513/2002 г.

Решението е окончателно.

---

Данни за делото и връзка с други актове:

• Протоколи и други документи по Дело № 10584/2003 г. - виж тук;
• Образувано във връзка с: Дело № 513/2002 на ОС Перник.

Решение № 8808 от 8.09.2006 г. на ВАС по адм. д. № 2987/2006 г., VI о., докладчик съдията Мина Атанасова

 

 

чл. 110,

чл. 119 КСО,

чл. 24 ЗА

 

 

---

Производството е по реда на чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване.

Образувано е по касационна жалба на директора на РУ "Социално осигуряване" - Благоевград, против решение № 11 от 20.02.2006 г. по адм. дело № 510 от 2005 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено негово решение № 39 от 13.09.2005 г., с което е потвърдено разпореждане № 3152 от 8.08.2005 г. на началника на отдел "ОВКО", издадено за събиране на задължения на Емилия Петрова Щерева от Благоевград за времето от 1.01.2004 г. до 31.12.2004 г. по ревизионен акт за начет № 5987 от 29.07.2005 година.

Касаторът навежда доводи за отмяна на постановеното решение поради нарушение на материалния закон.

Ответната страна в касационното производство - Емилия Петрова Щерева от Благоевград, оспорва жалбата като неоснователна. Съображения за това излага в писмено становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за основателност на жалбата.

Върховният административен съд, след преценка на основанията за отмяна на първоинстанционното решение по реда на чл. 39 от ЗВАС, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е основателна.

За да отмени решението на директора на РУ "СО" - Благоевград, от 13.09.2005 г., с което е потвърдено разпореждане № 3152 от 8.08.2005 г. за събиране на задължения на Ем. Щерева по ДОО, НЗОК и ДЗПО за 2004 г., първоинстанционният съд е приел, че в акта за начет липсват фактически и правни основания, че към административната преписка не са представени доказателства, установяващи приетото в ревизионния акт от фактическа страна по отношение на периода на отпуск на Ем. Щерева за бременност и раждане, а след това и за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, както и че по време на ползване на отпуска за отглеждане на дете тя е упражнявала адвокатската си професия, за което е получила съответно възнаграждение. Констатирано е също така, че от приложените към ревизионния акт за начет справки № 1, 2, 3 и 4 не може да се установи как са изчислени сумите - предмет на задължението на Ем. Щерева.

Решението е постановено в нарушение на материалния закон.

Настоящата инстанция намира за неоснователна констатацията на първоинстанционния съд, че в ревизионния акт № 3152 от 8.08.2005 г. липсват доказателства за времетраенето на отпуска по чл. 163 и 164 от КТ, ползван от г-жа Щерева, тъй като този факт не се оспорва от нея. Установените в акта обстоятелства се основават на проверка на документите, имащи отношение към осигурителното правоотношение между Ем. Щерева и осигурителния орган, и няма нормативно изискване те да бъдат приложени към него. В тежест на осигуреното лице е да докаже твърденията си, в случай че оспорва фактическите констатации, изложени в съответните раздели на съдържащия се в ревизионния акт анализ на извършената финансова ревизия. Актът съдържа и правните основания за дължимостта на осигурителните вноски от самоосигуряващото се лице от 364,00 лв. - чл. 10 и чл. 7, ал. 3 от КСО, както и неоснователно полученото обезщетение по чл. 53, ал. 1 от КСО от 420,00 лв., дължимите здравноосигурителни вноски в размер на 46,20 лв. и вноските за ДЗПО на лице, родено след 31.12.1959 година.

Ревизираното лице оспорва верността на фактическата констатация, че в периода 1.03.2004 - 30.09.2004 г., когато е ползвала отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст, е упражнявала трудова дейност като адвокат по договори с "ДЗИ" АД - клон Благоевград, "ДЗИ - Общо застраховане" АД, "Райфайзенбанк" и "ПИБ" АД, за което е получила съответно възнаграждение. От една страна Щерева не оспорва достоверността на гражданския договор от 5.02.2004 г., сключен за абонаментно правно обслужване на "ДЗИ" АД - клон Благоевград, за срок от една година, както и действието за 2004 г. на договорите с "Райфайзен банк - България" ЕАД от 7.07.2001 г. (непредставен по делото) и "ПИБ" АД - клон Благоевград, от 1.09.2002 г. (непредставен по делото), но възразява, че получените за 2004 г. доходи от тези дружества са декларирани надлежно от нея и за тях са заплатени съответните данъци и осигуровки. От друга страна изтъква, че упражняването на свободната професия би могло да се осъществи само чрез предоставяне на адвокатски услуги от вида на посочените в чл. 24 от Закона за адвокатурата, каквито в периода на отпуска по чл. 164, ал. 1 от КТ, продължил до 31.09.2004 г., тя не е извършвала. В подкрепа на това нейно твърдение, сочи и обстоятелството, че първият договор за правна помощ, който е сключила, е от 1.10.2004 г. (№ 118), видно от получения от колегията кочан.

Настоящата инстанция намира, че с оглед представения договор от 5.02.2004 г. с "ДЗИ" АД за абонаментно правно обслужване и уговорения в чл. 5, ал. 1 и 2 начин на заплащане (в т. ч. и месечен абонамент от 125 лв.) и представената служебна бележка от 31.12.2004 г. за изплатена от "ДЗИ" АД на 1.10.2004 г. сума от 1500 лв. в тежест на Ем. Щерева е да докаже, че паричните средства от 1500 лв. не представляват заплащане на правни консултации по този договор. Неоснователно е в тази връзка становището на ревизираното лице, че административният орган следва да представи доказателства за дадени конкретни консултации, изготвени книжа, представителство и пр. адвокатски услуги от вида на посочените в чл. 24 от Закона за адвокатурата.

В тежест на Ем. Щерева е да представи доказателства за основанието за получаване на 1.10.2004 г. - първия ден след като е прекратила ползването на отпуска си за отглеждане на дете, сумата от 900 лв. от "ДЗИ - ОЗ" АД, както и че получените през 2004 г. суми от 4630 лв., съответно 5100 лв., от "ПИБ" АД и "Райфайзен банк - България", с които е сключила договори за адвокатски услуги, действащи през 2004 г., са за адвокатски услуги след 3.09.2004 година.

Ревизираното лице е разполагало с процесуална възможност да опровергае законосъобразното определяне на размера на дължимите осигурителни и здравноосигурителни плащания, вкл. и със заключение на вещо лице, което не е сторено, поради което възражението по отношение размера на определените с акта за начет задължения е неоснователно.

По изложените съображения постановеното решение е неправилно и следва да се отмени. Настоящата инстанция следва да постанови решение по съществото на спора. Предвид посоченото по-горе жалбата на Емилия Щерева от Благоевград е неоснователна и следва да се отхвърли.

Воден от горното и на основание чл. 40, ал. 2 от ЗВАС, Върховният административен съд,

РЕШИ:

Отменя решение № 11 от 20.02.2006 г. по адм. дело № 510 от 2005 г. на Благоевградския окръжен съд и вместо него постановява:

Отхвърля жалбата на Емилия Петрова Щерева от Благоевград против решение № 39 от 13.09.2005 г. на директора на РУ "Социално осигуряване" - Благоевград, с което е потвърдено разпореждане № 3152 от 8.08.2005 г. на началника на отдел "ОВКО" при РУ "СО" - Благоевград.

Решението не подлежи на обжалване.

---

Данни за делото и връзка с други актове:

• Протоколи и други документи по Дело № 2987/2006 г. - виж тук;
• Образувано във връзка с: Дело № 510/2005 на ОС Благоевград.

Определение № 1333 от 18.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 373/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова

 

 

чл. 225, ал. 1,

чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ

 

 

---

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрк. А. като процесуален представител на О. Б. б. /О. срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд /ПОС/ от 1.ХII.2011 г. по в. гр. д. № 801/2011 г.

Ответницата по касационната жалба А. Б. К. от [населено място] в отговора си по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.

По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:

С атакуваното решение ПОС е отменил решението на Плевенския РС от 28.VI.2011 г. по гр. д. № 413/2011 г. и вместо него е постановил друго, с което е отменил заповед № 133/25.ХI.2010 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните за длъжността "мениджър екип БД" на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, възстановил е ищцата на заеманата до уволнението работа и й е присъдил 5401.32 лв. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното му изплащане.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с оглед заглавната част на исковата молба, на фактическите твърдения в нея и на уточнението в открито съдебно заседание пред ПОС исковата молба е насочена срещу О., с което са трудовите правоотношения с ищцата, трудовите договори и допълнителните споразумения с която са подписвани от ръководителя на поделението на банката в П. при наличието на изрично пълномощно за това и за прекратяването им; че основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ предполага липсата на професионални и/или личностни качества да е установена по категоричен начин, липсата на такива качества да е обективен факт, а не плод на субективно отношение на определено лице, и проявлението им да не е плод на моментни спадове в работата, а да има траен характер; в случая единственият документ, на който се основава заповедта, е констативна записка, изготвена от ръководителя на поделението; представеният формуляр, изготвен през 2010 г., е за оценка за работата на ищцата през 2009 г., след изготвянето на тази оценка, приета от ръководството за негативна, е предложен и сключен с ищцата срочен трудов договор, а след изтичането на срока е сключен безсрочен такъв поради подобряване на работата й, три месеца след което трудовото правоотношение е прекратено поради липса на качества за ефективно изпълнение на възложената работа въз основа на констативната записка, без да е налице аналогичен на този от 2009 г. формуляр за последния период от работата на ищцата. С оглед на това е направен извод, че не е установено по делото по категоричен начин наличието на липса на качества за ефективно изпълнение на възложената работа.

Във връзка с претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ са съобразени заключение на вещо лице относно брутното трудово възнаграждение на ищцата с оглед разпоредбата на чл. 228 КТ, представено копие от трудовата й книжка относно липсата на последващи трудови договори, както и че ответната страна не сочи убедителни доказателства за наличието на трудов договор.

В изложението на О. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. има ли поделението-работодател процесуална правоспособност, за да участва самостоятелно в процеса и може ли съдът да го замени с принципала в противоречие с волята на ищеца или следва да се произнесе по иска /съответно жалбата/ така, както е предявен - решен в противоречие с разрешението, дадено в две решения на състави на ВКС; 2. какъв е критерият, въз основа на който в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ следва да се направи разграничението дали констатирането на липса на качества на служителя се явява плод на субективно отношение на определено лице или се основава на обективни факти - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3. може ли да се квалифицира като трайно проявлението на липсата на качества, когато са се наблюдавали отделни моменти в работата на служителя, в които се е справяла с част от задълженията си, но е преценено, че те са изключението от правилото и като цяло служителят няма нужните качества да изпълнява ефективно за постоянно длъжността, на която е назначен - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4. има ли право съдът да определя доказателствата и доказателствените средства, чрез които работодателят да докаже по категоричен начин липсата на качества - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5. необходимо ли е работодателят да е изработил и утвърдил процедура за методиката на оценяване на служителите и въз основа на нея да издаде атестационен формуляр непосредствено преди уволнението, за да го обоснове или може да докаже липсата на качества с всякакви доказателствени средства - в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6. по смисъла на чл. 225, ал. 1 КТ само трудов доход ли се има предвид или всякакъв социално осигурителен доход - в противоречие със съдебната практика /сочи се едно решение на състав на ВКС/.

ВКС на РБ, състав на IV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.

По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.

В разглеждания случай по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос, съдържащ две части, въззивният съд не се е произнесъл. По първия подвъпрос това е така, тъй като в атакуваното решение не се съдържа извод, че поделението е работодател на ищцата, а че такъв е О.. По втория подвъпрос съдът не е заменил поделението с принципала като работодател против волята на ищцата, а е приел, че исковата молба е насочена срещу О. АД. С оглед на това представената практика, обективирана в решения № 322/25.VI.1998 г. по гр. д. № 970/1997 г. III ГО и № 483/18.V.2005 г. по гр. д. № 31/2003 г. III ГО, даваща разрешение на въпроса по приложението на § 1, т. 1 ДР на КТ по трудови спорове, е неотносима към разглеждания спор.

И по останалите релевирани от касатора като основания за допускане на касационно обжалване въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като липсват в атакуваното решение изводи: за критериите, въз основа на които в хипотезата по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ следва да се прави разграничение дали констатирана липса на качества се явява плод на субективно отношение или се основава на обективни факти; че като цяло служителката няма качества за ефективно изпълнение на възложената й работа; че в заповедта следва да са описани, но не са, конкретни ситуации, факти и дати, доказващи проявление на липсата на качества; за определяне на доказателствата и доказателствените средства за доказване на липсата на качества /изводът в тази връзка е, че представените доказателства не установяват по категоричен начин липсата на качества/; че е необходимо работодателят да изработи и утвърди процедура за методиката на оценяване на служителите и въз основа на нея да издаде атестационен формуляр преди уволнението, за да го обоснове, или че липсата на качества за изпълнение на работата не може да се доказва с всякакви доказателства; че само трудов доход, но не и всякакъв социално осигурителен такъв, има предвид разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ.

Изложените съображения налагат извод, че в разглеждания случай не е налице основната предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да бъде допускано.

 

 

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 150 лв. направени разноски за настоящата инстанция, видно от представения с отговора й договор за правна защита и съдействие от 13.II. 2012 г.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, гражданска колегия, № 593 от 1.ХII.2011 г. по гр. д. № 801/2011 г.

ОСЪЖДА О. Б. Б. да заплати на А. Б. К. от [населено място] 150 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

---

Данни за делото и връзка с други актове:

• Допълнителна информация за Дело № 373/2012 г. по описа на IV г. о. на ВКС - виж тук
• Образувано във връзка с Дело № 801/2011 г. на Окръжен съд - Плевен - виж Решение № 593 от 1.12.2011 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 801/2011 г.

Определение № 119 от 31.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1034/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова

 

 

чл. 225, ал. 1,

чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,

чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

 

 

---

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от Министерство на правосъдието [населено място], чрез пълномощника си юриск. Р. К., против въззивно решение от 21.03.2011 г., постановено по в. гр. д. № 11941/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав, в частта му, с която като е потвърдено решение от 25.05.2010 г. на Софийския районен съд, 77 с-в, постановено по гр. д. № 56755/2009 г., са уважени предявените от Т. Б. Ц. от [населено място] срещу Министерство на правосъдието, искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ - за сумата от 1907,83 лв.

В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правен въпрос, касаещ допустимостта на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И. правен въпрос е допустими ли са исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ в случаите, при които след уволнението служителят е сключил трудов договор за подобна позиция със същия работодател по взаимно съгласие.

Ответницата по касационната жалба Т. Б. Ц. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. С. от АК-Велико Т., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд - неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и обусловен от тях оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да уважи предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че в случая касаторът не установил по надлежния ред, че е налице реално съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ. Приел е също така, че макар и компетентният орган да е утвърдил щатно разписание, в което длъжността "изпълнител-размножител" в печатна база към отдел "Управление на стопанските дейности" дирекция "Инвестиции, обществени поръчки, управление на собствеността и стопанските дейности" в МП не фигурира, представеният от ищцата нов трудов договор, изведен към датата на утвърждаване на новото щатно разписание, третиращ длъжност с наименование идентично с посоченото по процесния договор, обстоятелство, което сочи, че работодателят намира за необходимо запазването на длъжността и занапред, поради което липсата й като самостоятелна позиция в новото щатно разписание не би могло да се приеме като реално съкращаване на щата. Освен това промяна в съдържанието на трудовото правоотношение предполага постигнато взаимно съгласие между страните в рамките на съществуващото такова. В случая обективираното волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, не сочи намерение у работодателя да обсъжда с работника промяна в съдържанието на правоотношението, а с достигането му до адресата преустановява действието на договора, което само по себе си изключва възможността за неговата промяна. Така че установените рамки на отношението с последвалия срочен трудов договор между страните за същата длъжност, няма основание да бъдат третирани като основани на свободно изразената воля на страните по прекратения договор.

На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС - т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата - т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос от материално и процесуално естество, обусловил изхода на делото, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Р. от касатора правен въпрос за допустимостта на предявените искове за защита срещу незаконно уволнение в случаите, при които след уволнението служителят е сключил трудов договор за подобна позиция със същия работодател по взаимно съгласие, не е обусловил изхода на делото. В тази връзка въззивният съд е дал отговор на този въпрос като е приел, че се касае за две отделни трудови правоотношения между страните, които са с различни последици и предвид гарантираното от закона право на труд, в чиято защита е и предписаната намеса на съда при условията на чл. 344, ал. 1 КТ, предполага възстановяване на правното положение в съдържанието му, произтичащо от прекратения договор. Съвпадението в длъжността по прекратения и последвалия трудов договор между страните удовлетворява работодателя, но при условие, че вторият договор сочи на по-ниско трудово възнаграждение, няма основание да се направи изводът, че целения от закона резултат по отношение на работника е постигнат. Не е налице хипотезата на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, при която ВКС и служебно допуска касационното обжалване при констатирана недопустимост и нищожност на въззивното решение, тъй като в случая предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ са допустими, а разгледани по същество въззивният съд е приел, че са и основателни като въззивното решение е валидно и допустимо. Като краен извод настоящата инстанция счита, че изложението не съдържа правен въпрос, обуславящ изхода на спора, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна/ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Освен това съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под "точно прилагане на закона" най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена задължителна практика на ВКС.

При този изход на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 200 лв. адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.03.2011 г., постановено по в. гр. д. № 11941/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, II-В въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 37455/26.04.2011 г. на Министерство на правосъдието [населено място].

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието [населено място] да заплати на Т. Б. Ц. от [населено място] направените разноски по делото за касационната инстанция в размер на 200/двеста/ лева.

 

 

Определението е окончателно.

---

Данни за делото и връзка с други актове:

• Допълнителна информация за Дело № 1034/2011 г. по описа на III г. о. на ВКС - виж тук
• Образувано във връзка с Дело № 11941/2010 г. на Софийски градски съд - виж Решение № 1552 от 21.03.2011 г. на СГС по в. гр. д. № 11941/2010 г.

Решение № 372 от 3.10.2017 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 529/2017 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Окръжен съд - Плевен
Вид на делото:	Въззивно гражданско дело
Номер на делото:	529
Година:	2017
Съдебен състав / Съдия:	IV състав, РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА, ЕМИЛИЯ А. КУНЧЕВА, ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	372
Дата на постановяване:	03.10.2017 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

РЕШЕНИЕ

 

 

№.

 

 

гр. Плевен, 03.10.2017 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

 

 

2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА

 

 

при секретаря ЖЕНИ СТОЙЧЕВА и в присъствието на прокурора ...., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 529 по описа за 2017 г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

С решение № 256/27.10.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 г. по описа на ЧбРС е отменена като незаконосъобразна Заповед № 12/30.11.2015 г. на управителя на ****** ЕООД със седалище гр.София, с която на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на Н.Б.С., като е признато уволнението за незаконно.На основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ е възстановена Н.Б.С. на заеманата до незаконното уволнение длъжност бригадир - технолог.Осъдено е на основание чл. 128, т.2 вр. с чл. 242 КТ ****** ЕООД със седалище гр.София да заплати на Н.Б.С. сумата 318.41 лв., представляваща трудово възнаграждение за месец ноември 2015 г., при приспаднати здравни и социални осигуровки в размер на 144.50 лв. и ДОД в размер на 35.38 лв., платими от работодателя, като за разликата до 523 лв. е отхвърлен искът като неоснователен и недоказан.Осъдено е на основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. с чл. 225, ал.1 от КТ ****** ЕООД със седалище гр.София да заплати на Н.Б.С. сумата 960 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа в периода 01.04.2015 г. до 30.05.2015 г.Осъдено е на основание чл. 224, ал.1 КТ ****** ЕООД със седалище гр. София да заплати на Н.Б.С. обезщетение за неползван два работни дни платен отпуск за 2015 г. в размер на 49.83 лв.Осъдено е на основание чл. 78, ал.1 ГПК ****** ЕООД със седалище гр.София да заплати на Н.Б.С. сумата 420 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокат.Осъдено е ****** ЕООД със седалище гр.София да заплати по бюджетната сметка на ЧбРС сумата 250 лв., представляваща държавна такса по уважените искове.Осъдено е ****** ЕООД със седалище гр.София да заплати по набирателната сметка на съда направените по делото разноски за вещо лице в размер на 139.12 лв.

 

 

Депозирана е въззивна жалба от ****** ЕООД със седалище гр.София срещу решение № 256/27.10.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 г. по описа на ЧбРС, което е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.По исковете с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 от КТ неправилно е възстановена въззиваемата на работа, като е следвало да се обсъди довода, че е подала молба за освобождаване на основание чл. 327, ал.1, т.2 от КТ, според която работникът може да прекрати трудовия договор писмено без предизвестие, ако работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или на общественото осигуряване.При получена от работодателя молбата преди датата на издаване на заповедта от 30.11.2015 г., то при вече прекратено трудово правоотношение, последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение представлява нищожно изявление поради липса на предмет, тъй като трудовото правоотношение е вече прекратено ( опр.№ 124/19.02.2009 г. по гр.д.№ 5288/2008 г. на ВКС, ІІ г.о.).Не се оспорва, че молбата е получена от дружеството и е налична към трудовото досие.Наличието на молбата от 26.11.2015 г. обуславя извода, че към датата на постановяване на съдебното решение, трудовото правоотношение е прекратено, поради което искът по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.С оглед изхода на иска по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ счита за неоснователен същия - за възстановяване на предишната работа, тъй като този иск предпоставя трудово правоотношение, което би продължило да съществува, ако не е било незаконното уволнение, която предпоставка счита, че не е налице.По отношение на иска по чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225, ал.1 от КТ, то разпоредбата на чл. 225, ал.1 от КТ предпоставя правонарушение (незаконно уволнение), вреда (оценявана с неполученото трудово възнаграждение за максимален срок от 6 месеца) и причинна връзка между тях.При конститутивните искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ процесуалното задължение за доказване е в тежест на работодателя, по осъдителния иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225, ал.1 от КТ е за работника.С оглед наличието на молбата от 26.11.2015 г. в трудовото досие, счита, че предявеният иск е неоснователен, тъй като липсва предпоставката трудовото правоотношение да е продължило да съществува, тъй като същото вече е прекратено от самия въззиваем, поради което счита, че искът по чл. 344, ал.1, т.3 от КТ е неоснователен.Счита, че искът по чл. 242 във вр. с чл. 128 КТ е неоснователен, тъй като правилно сумата е удържана на основание чл. 221, ал.2 КТ (обезщетение).Първоинстанционният съд неправилно се е произнесъл по разноските, тъй като на дружеството не са присъдени сторените разноски съобразно отхвърления иск с правно основание чл. 128, т.2 от КТ във вр. с чл. 242 КТ, както и е възложил изцяло неправилно на представляваното от него дружество разноските.Прави се искане да се отмени решение № 256/27.10.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 г. по описа на ЧбРС, като отхвърли иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата от нея длъжност преди прекратяване на трудовия й договор със заповед № 12/30.11.2015 г. на длъжността "бригадир - технолог" в шивашки цех като неоснователен; да се отхвърли искът с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 от КТ, представляващ обезщетение по чл. 225 КТ за оставане без работа поради незаконно уволнение като неоснователен; да се отхвърли искът с правно основание чл. 357 КТ във вр. с чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за незаконно уволнение като неоснователен; да се отхвърли искът с правно основание чл. 242 КТ във вр. с чл. 128 КТ като неоснователен, като се възложат разноските върху въззиваемата страна съобразно отхвърлените искове, като бъдат присъдени на дружеството направените по делото разноски пред първа и втора инстанция.

 

 

За въззиваемата страна - Н.Б.С. процесуалният представител изразява становище да се остави в сила първоинстанционното решение.Не е спазена процедурата по чл. 193, ал.1 от КТ.Признаването за незаконно на дисциплинарното уволнение води и до последиците за уважаване на исковете за заплата за пропуснатите 6 месеца и разноските.Прави се искане да се постанови решение, с което да се потвърди обжалваното решение.

 

 

Въззивната жалба е процесуално допустима.

 

 

Решението се обжалва частично - в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, иск по чл. 128, т.2 вр. с чл. 242 КТ за сумата 318.41 лв., представляваща трудово възнаграждение за месец ноември 2015 г., при приспаднати здравни и социални осигуровки в размер на 144.50 лв. и ДОД в размер на 35.38 лв., платими от работодателя, както и в частта за разноските.

 

 

Първоинстанционният съд е приел за безспорно между страните, че е съществувало трудово правоотношение с оглед на безсрочен трудов договор от 14.10.2015 г., по силата на който въззиваемата е работела в дружеството - въззивник като бригадир - технолог, прекратено със заповед от 30.11.2015 г. на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ за нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал.1, т.2 и т.7 вр. с чл. 188, т.3 от КТ за неявяване на работа в два последователни дни - 26 и 27.11.2015 г.

 

 

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ, първоинстанционният съд е анализирал и правилно приложил разпоредбата на чл. 193, ал.1 и ал.2 от КТ.

 

 

Според чл. 193, ал.1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.Правилно е прието от първоинстанционния съд, че е в тежест на работодателя като субект на дисциплинарната власт преди да наложи дисциплинарното наказание уволнение да е изпълнил процедурата по чл. 193, ал.1 от КТ.

 

 

Правилно е прието от първоинстанционния съд, че въпреки дадените му указания въззивникът не е доказал това.Представено е личното трудово досие на въззиваемата, но в него не се съдържат писмени доказателства, удостоверяващи, че по някакъв начин работодателят е изискал от въззиваемата писмени обяснения защо не се е явила на работа на 26 и 27.11.2015 г. - посочени като нарушения на трудовата дисциплина, обусловили налагането на дисциплинарното наказание уволнение преди прекратяване на трудовото правоотношение.Това не е доказано и с ангажирането на други доказателства.Разпоредбата на чл. 193, ал.1 от КТ е императивна и с оглед на чл. 193, ал.2 от КТ когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, дисциплинарното наказание се отменя, без да се разглежда спора по същество.Правилно е прието, че не е спазена разпоредбата на чл. 193, ал.1 от КТ, поради което заповедта е незаконосъобразна и следва да бъде отменена като такава, без да се разглежда спора по същество.

 

 

Първоинстанционният съд е обсъдил и доводите на въззивника, че атакуваната заповед е нищожна, тъй като въззиваемата сама е прекратила трудовото си правоотношение със заявление от 26.11.2015 г., съдържащо искане за прекратяване на основание чл. 327, ал.1, т.2 от КТ.

 

 

Прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 327, ал.1, т.2 от КТ - без предизвестие настъпва от момента на получаване на писменото изявление от работодателя с оглед на чл. 335, ал.2, т.3 от КТ.

 

 

Правилно е прието от първоинстанционния съд, че е стигнало до знанието на работодателя едностранното волеизявление на въззиваемата, че прекратява трудовото правоотношение, считано от 26.11.2015 г., което заявление е приложено в трудовото й досие.Не са представени доказателства, че същото е стигнало до работодателя преди издаване на процесната заповед, в която хипотеза заповедта от 30.11.2015 г. би представлявала нищожно изявление поради липса на предмет, тъй като трудовото правоотношение вече е било прекратено на друго основание - чл. 327, ал.1, т.2 от КТ.

 

 

По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ първоинстанционният съд е приел, че по своята същност с него се предявява правото на уволнения работник или служител да бъде възстановен на предишната работа - същата, която е изпълнявал преди уволнението.Прието е, че уволнението е незаконно.

 

 

Въззивникът излага доводи, че молбата от 26.11.2015 г. е получена от него, тъй като същата е налична по трудовото досие на въззиваемата и наличието й обуславя, че към датата на постановяване на съдебното решение трудовото правоотношение е прекратено, поради което искът по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.Тя е представена в с.з. на 24.10.2016 г.

 

 

Трудовото правоотношение се възстановява във вида, в който е съществувало към датата на прекратяването му.

 

 

При условията на чл. 327, ал.1, т.2 от КТ трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаването на писменото изявление на работника ( чл. 335, ал.2, т.3 от КТ).Писменото изявление от 26.11.2015 г. на въззиваемата до работодателя няма данни кога е получено от последния, като е било налично към трудовото досие, представено в с.з. на 24.10.2016 г., когато следва да се приеме, че е прекратен трудовият договор едностранно без предизвестие, при което не може да бъде възстановена на предишната й работа.

 

 

Това налага да бъде отменено решението в тази му обжалвана част и вместо него постановено друго по съществото на спора, с което предявеният от въззиваемата срещу въззивника иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на предишната работа следва да се отхвърли като неоснователен.

 

 

По отношение на решението в обжалваната му част, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 от КТ във вр. с чл. 225, ал.1 от КТ, когато работникът или служителят е останал без работа през целия 6 - месечен срок, това обезщетение се дължи в пълен размер.В процесния случай то се претендира за периода от 01.04.2015 г. до 30.05.2015 г.

 

 

Правилно е прието от първоинстанционния съд, че искът предпоставя незаконно уволнение и отменянето на заповедта за уволнение като такава, както и при представяне на доказателства, че за исковия период въззиваемата е останала без работа поради това уволнение.

 

 

Въззиваемата е сключила на 08.12.2015 г. трудов договор с дружество, който е сключен като безсрочен, със срок за изпитване от 6 месеца в полза на работодателя.

 

 

От трудовата книжка на въззиваемата е видно, че трудовото правоотношение с третото лице е съществувало в периода от 09.12.2015 г. до 01.04.2016 г., когато е било прекратено на основание чл. 71, ал.1 от КТ.

 

 

Когато следващото трудово правоотношение е прекратено преди изтичането на 6 - месечния срок по чл. 225 КТ, последиците от прекратяването могат да бъдат различни, тъй като работодателят дължи обезщетението по чл. 225 КТ само доколкото вредите са в причинна връзка с извършеното от него уволнение.Следва да се приеме, че работодателят отговаря за претендирания остатък от времето след прекратяването на последващото трудово правоотношение в рамките на 6 - месечния период.За претендираната сума причинно - следствената връзка не е прекъсната, тъй като тя е съизмерима с вредите, претърпени от въззиваемата в рамките на 6 - месечния период, които вреди са последица именно от процесното уволнение.Сключен е от въззиваемата последващ трудов договор с друг работодател при условията на чл. 70 от КТ, което сочи на срочност по смисъла на КТ относно 6 - месечния срок за изпитване с оглед на чл. 71, ал.2 от КТ.

 

 

В процесния случай претенцията е в рамките на този 6 месечен период, считано от 15.12.2015 г.

 

 

Първоинстанционният съд е приел с оглед на становището на ВЛ в с.з., че размерът на това обезщетение за два месеца е 1 000.55 лв.Правилно е прието от районния съд, че искът по чл. 344, ал.1, т.3 във вр. с чл. 225, ал.1 от КТ е основателен и доказан до размера на исковата претенция 960 лв., в какъвто размер следва да бъде уважен, поради което не са налице основания за отмяна на обжалваното решение в тази му част и същото следва да бъде потвърдено в нея.

 

 

По отношение на решението в обжалваната му част, в която е осъден въззивникът да заплати на въззиваемата на основание чл. 128, т.2 вр. с чл. 242 КТ сумата 318.41 лв., представляваща трудово възнаграждение за месец ноември 2015 г., при приспаднати здравни и социални осигуровки в размер на 144.50 лв. и ДОД в размер на 35.38 лв., платими от работодателя, не са налице основания за отмяна на същото и следва да потвърдено в нея.

 

 

Правилно първоинстанционният съд, кредитирайки показанията на свидетелката Л., е приел за установено, че за месец ноември 2015 г. въззиваемата е полагала труд, поради което й се дължи трудово възнаграждение, поради което искът е доказан по основание.Установено е, че през цялото времетраене на трудовия договор въззиваемата е полагала труд в дружеството - въззивник.Явявала се е редовно на работа, работила е по осем часа дневно, явила се е и на посочените в заповедта за уволнение дати, но е нямало представител на фирмата, който да отключи помещението, за да могат работниците да работят.Перфектно изпълнявала задълженията си, никога не е имало рекламации от приемащата продукцията фирма, но въпреки това не й било изплатено възнаграждението за месец ноември.

 

 

По отношение на размера на предявения иск, първоинстанционния съд е анализирал и заключението на вещото лице, неоспорено от страните, което следва да бъде възприето като обективно и компетентно.ВЛ е посочило, че полагащото се всичко начисления за брутно трудово възнаграждение е в размер на 498.29 лв., като от него следва да бъдат удържани здравни и социални осигуровки в размер на 144.50 лв., както и ДДФЛ след приспадане на дължимите осигурителни вноски в размер на 35.38 лв., като полагащата се чиста сума за получаване е 318.41 лв.Няма данни за начислено и заплатено възнаграждение за м.ноември 2015 г.

 

 

Относно изложеното във въззивната жалба досежно разноските следва да се приеме следното.

 

 

Първоинстанционинят съд е осъдил въззивникът да заплати на въззиваемата сумата от 420 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокат, което е в минимален размер с оглед на чл. 7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и следва да бъде потвърдено в същата.С определение по чл. 248, ал.3 ГПК от 29.03.2017 г. е осъдена въззиваемата да заплати на дружеството сумата от 28 лв., представляваща направени по делото разноски, съобразно отхвърлената част на исковете, което не е обжалвано.

 

 

Осъден е въззивникът да заплати по бюджетна сметка на ЧбРС сумата от 250 лв., съставляваща държавна такса по уважените искове.С оглед на изхода на спора пред настоящата инстанция следва да бъде отменено решението в обжалваната му част за разликата над 200 лв. до 250 лв., т.е. за сумата от 50 лв., съставляваща държавна такса по иска по чл. 344, ал.1, т.2 от КТ.За сумата от 200 лв. не са налице основания за отмяна на решението и следва да бъде потвърдено в същата.

 

 

Осъден е въззивникът да заплати по набирателната сметка на съда направените по делото разноски за вещо лице в размер на 139.12 лв., като не са налице основания за отмяна на обжалваното решение в тази му част и следва да бъде потвърдено.

 

 

Водим от горното, Плевенски окръжен съд

 

 

Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ решение № 256/27.10.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 г. по описа на Червенобрежки районен съд в обжалваната му част, в която на основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ е възстановена Н.Б.С. с ЕГН ********** на заеманата до незаконното уволнение длъжност бригадир -технолог, както и в обжалваната му част, в която е осъдено ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати по бюджетната сметка на Районен съд - Червен бряг разликата над 200 лв. до 250 лв., т.е. за сумата от 50 лв., представляваща държавна такса по уважените искове, КАТО ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ МУ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:

 

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Н.Б.С. с ЕГН ********** срещу ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата до незаконното уволнение длъжност бригадир - технолог.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 256/27.10.2016 г. по гр.д.№ 119/2016 г. по описа на Червенобрежки районен съд в останалите му обжалвани части, в които е отменена като незаконосъобразна заповед № 12/30.11.2015 г. на управителя на ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, с която на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на Н.Б.С. с ЕГН **********, като е признато уволнението за незаконно; осъдено е на основание чл. 128, т.2 вр. с чл. 242 КТ ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати на Н.Б.С. с ЕГН **********, сумата 318.41 лв., представляваща трудово възнаграждение за месец ноември 2015 г., при приспаднати здравни и социални осигуровки в размер на 144.50 лв. и ДОД в размер на 35.38 лв., платими от работодателя; осъдено е на основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. с чл. 225, ал.1 от КТ ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати на Н.Б.С. с ЕГН **********, сумата 960 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа в периода 01.04.2015 г. до 30.05.2015 г.; осъдено е на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати на Н.Б.С. с ЕГН **********, сумата 420 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокат; осъдено е ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати по бюджетната сметка на Районен съд - Червен бряг сумата 200 лв., представляваща държавна такса по уважените искове; осъдено е ****** ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София, ЕИК *********, да заплати по набирателната сметка на съда направените по делото разноски за вещо лице в размер на 139.12 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаване на съобщението чрез връчване на препис от същото на страните с оглед на чл. 280, ал.2, т.3 от ГПК по исковете по чл. 344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ и в частта за разноските, а в останалата му обжалвана част не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал.2, т.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Решение № 134374 от 1.06.2017 г. на СРС по гр. д. № 7389/2017 г.

 

 

Данни за делото
Съд:	Софийски районен съд
Вид на делото:	Гражданско дело
Номер на делото:	7389
Година:	2017
Съдебен състав / Съдия:	Гергана Троянова
Данни за акта
Вид на акта:	Решение
Номер на акта:	134374
Дата на постановяване:	01.06.2017 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:

 

 

Решение

 

 

№ 134374 от 01.06.2017 град София

 

 

Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 55-ти състав

 

 

Решение от 01.06.2017 г. по гр. д. № 7389/2017 г.

 

 

стр. 2/8

 

 

РЕШЕНИЕ № II-55-

 

 

гр. София, 01.06.2017 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, 55-ти състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

 

Районен съдия: Г. Т.

 

 

при участието на съдебен секретар В. Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 7389 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Производството е по реда на глава Двадесет и пета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

 

 

Подадена е искова молба от Г. Д. Д. срещу [фирма]. Предявени са следните искове при условията на обективно кумулативно съединяване:

 

 

1) конститутивен иск за признаване уволнението за незаконно и отмяна на Акт за прекратяване на трудов договор от 06.12.2016 г., издаден от работодателя, с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ);

 

 

2) конститутивен иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ;

 

 

3) осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение в общ размер от 4417.45 лева за периода 06.12.2016 г. - 06.05.2017 г. /съгласно изменение на исковата претенция, допусната с протоколно определение от 16.05.2017 г./, явяваща се сбор от сумата, дължима за времето, през което ищцата е останала без работа, считано от 06.12.2016 г. до 08.03.2017 г., и сумата, представляваща разлика между получаваното при ответника и при последващия работодател трудово възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

 

 

Ищцата Г. Д. Д. твърди, че е заемала длъжността ватман в ответното дружество, съгласно трудов договор от 29.06.2011 г., с място на работа - трамвайно депо "И.". Посочва, че на 04.06.2014 г. е получила инсулт по време на работа, наложило хоспитализирането й, като с решение на ТЕЛК от 09.06.2015 г. е била определена 78 % нетрудоспособност и били посочени ограничения за полагане на тежък физически труд. Твърди, че на 15.10.2015 г. била хоспитализирана повторно, поради получен втори инсулт. При последващото освидетелстване е била определена 72 % нетрудоспособност и предписание за забрана за полагане на тежък физически труд. Поддържа, че на 16.11.2016 г. работодателят й предложил като трудоустроена да заеме две длъжности, а именно - шлосер и общ работник, за които не било поискано разрешение нито от Инспекцията по труда, нито от ТЕЛК, поради което не ги приела. На 06.12.2016 г. й била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с правно основание чл. 330, ал.1, т.5 КТ - поради отказ на работника да заеме предложената му подходяща работа при трудоустрояване. Счита заповедта за незаконосъобразна и необоснована по съображения, че не е било взето разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на договора, нито изискано становище от териториалната експертната лекарска комисия /ТЕЛК/ относно адекватността на длъжността общ работник със здравословното й състояние. Твърди, че в предприятието имало и други длъжности за заемане от трудоустроени, за които притежавала необходимата квалификация, но не са й били предложени. Предвид изложеното, предявява искове за отмяна на уволнението и възстановяването й на длъжността ватман, ведно с присъждане на обезщетение. Претендира разноски.

 

 

Ответникът [фирма] оспорва исковете по основание. Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено законосъобразно и при спазване на нормативната уредба. Посочва, че след запознаване с документите относно здравословното състояние на ищцата, работодателят не е допускал работника да осъществява основната си трудова функция - ватман, тъй като били налице противопоказания за това от здравен орган. Пояснява, че е изискал от отделните звена на предприятието информация за свободните работни места и местата за трудоустроени, на база на която информация и след проведено заседание на Комисията по трудоустрояване било предложено на ищцата да заеме длъжността шлосер на 4 -часово работно време в ТМ "И." или длъжността общ работник отново на 4-часово работно време в ТБ "Надежда", които счел за подходящи. Твърди, че Г. Д. Д. отказала без причина и двете работни места, което обстоятелство било удостоверено с подписите на двама свидетели. Изразява довод, че необоснованият отказ дава основание на работодателя да прекрати трудовия договор на основание чл. 330, ал.1, т.5 КТ /отказ на работника да заеме предложената му подходяща работа при трудоустрояване/, без да е необходимо извършването на други фактически и правни действия. Счита, че не е било необходимо предварително разрешение от Инспекцията по труда, тъй като ищцата не се ползва със закрилата по чл. 333 КТ. Претендира присъждането на разноски.

 

 

При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа страна следното:

 

 

Видно от представения трудов договор от 29.06.2011 г. ищцата Г. Д. Д. и ответника [фирма] били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение, като работникът постъпил на работа на 13.07.2011 г. /съгласно документите от личното трудово досие/ на длъжността ватман в Трамвайно депо "И." при пълно работно време и петдневна работна седмица. Договорът бил срочен - до завръщане на замествания титуляр, като с допълнително споразумение от 12.12.2011 г. ищцата е преминала на същата длъжност по безсрочно трудово правоотношение.

 

 

По делото не е спорно и от представената медицинска документация се установява, че на 04.06.2014 г. ищцата получила мозъчен инсулт, наложило хоспитализирането й и продължително лечение, обективирано и в представените по делото болнични листа. С експертно решение № 2022/09.06.2015 г. на ТЕЛК на работника била определена трайно намалена работоспособност 78 %. Решението съдържа противопоказания за полагане на тежък физически труд, както и констатация, че освидетелстваното лице не може да изпълнява заеманата длъжност ватман до произнасяне от ТОЛЕК /Транспортна областна лекарска експертна комисия/, която е дала същото становище.

 

 

С Протокол от 27.07.2015 г. Комисията по трудоустрояване при работодателя е счела, че нито една от длъжностите, определени за заемане от трудоустроени, съответно от свободните работни места, не е подходяща за ищцата, като е взела решение, че следва да се отправи запитване до ТЕЛК относно възможността Г. Д. да работи като шлосер, поради наличие на вакантно работно място.

 

 

В отговор на отправено от работодателя на 28.07.2015 г. запитване, на 24.09.2015 г. ТЕЛК е дала становище, че работникът не може да изпълнява предлаганата длъжност.

 

 

С Протокол от 20.10.2015 г. Комисията по трудоустрояване при работодателя е разгледала повторно възможността за трудоустрояване на ищцата и е обосновала становище, че договорът с Г. Д. следва да бъде прекратен на основание чл. 325, т.9 КТ, поради невъзможност да бъде предложена подходяща на здравословното й състояние работа. Такъв акт не е бил изготвян и връчван на ищцата.

 

 

Видно от експертно решение на ТЕЛК № 2993/27.10.2016 г. на ищцата била определена трайно намалена работоспособност 72 % за срок от три години, като резултат от повторен преглед след прекаран втори мозъчен инсулт. Отбелязаните противопоказания са същите - забрана за тежък физически труд.

 

 

Със Заповед № 03-257/04.11.2016 г. работодателят е изискал от всички звена в предприятието информация за свободните работни места и тези, определени за трудоустроени работници, в изпълнение на която са постъпили справки от Трамвайно депо "И.", Трамвайно депо "К. поляна", Трамвайно депо "Б.", Тролейбусно депо "И.", Тролейбусно депо "Надежда", Поделение "Т." и Поделение "Трансенерго и РП".

 

 

С Протокол от 15.11.2015 г. Комисията по трудоустрояване при работодателя е приела, че възможните работни места, които ищцата може да заеме като трудоустроена и са подходящи са общ работник и шлосер, и двете при четиричасово работно време, като в т.2 от решителната част на акта, комисията е взела решение за консултиране с ТЕЛК относно пригодността на тези длъжности спрямо състоянието на Г. Д..

 

 

С писмо изх.№ 429/16.11.2016 г. на ищцата било предложено да заеме длъжността шлосер в Трамвайно депо "И." при 4-часов работен ден /л.163 от делото/. Върху предложението е налице отбелязване, че лицето отказва да заеме длъжността, оформено с подпис на лице без име и с подписа на Д.г.

 

 

С писмо изх.№ 430/16.11.2016 г. на ищцата било предложено да заеме длъжността общ работник в Тролейбусно депо "Надежда" при 4-часов работен ден /л.164 от делото/. Отказът е оформен по идентичен начин. И двете предложения изхождат от началник депо "И." инж.Д..

 

 

От разпита на св.Е. И. /завеждащ личен състав в предприятието/ се установи, че действително Г. Д. е отказала пред нея да подпише предложенията, като същевременно не става ясно дали отказът се дължи на безусловното й нежелание да заеме предложената й работа или е резултат на съмнения относно характера на работата и съответствието им с нейното състояние.

 

 

С Акт № 1386/06.12.2016 г. на изпълнителния директор трудовото правоотношение с Г. Д. Д. било прекратено на основание чл. 330, ал.2, т.5 КТ. Като причина за това е посочен отказа на работника да приеме предложената й подходяща работа при трудоустрояване с конкретно посочване на двете длъжности, местоработата и работното време. Актът е връчен лично на ищцата в същия ден.

 

 

Приета по делото е служебна бележка от Агенцията по заетостта от 31.01.2017 г., удостоверяваща обстоятелството, че ищцата е била регистрирана в дирекция "Бюро по труда" като търсещо работа лице на 12.12.2016 г. Представен е и трудов договор от 06.03.2017 г., сключен с последващ работодател, относно постъпване на работа на ищцата по друго трудово правоотношение, считано от 08.03.2017 г. Прието е също заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, с което се установява, че евентуално дължимото на ищцата обезщетение по чл. 225 КТ, при съобразяване на периода на оставане на ищцата без работа след оспореното уволнение и размера на трудовото възнаграждение, получавано при последващ работодател, е 4417.45 лева за период от шест месеца, считано от 06.12.2016 г.

 

 

Представена е диплома за завършено образование, видно от което ищцата е завършила средно професионално техническо училище по организационна техника в [населено място] с придобита специалност стенография и машинопис.

 

 

Не се спори, че след завръщане на работника на работа след първия прекаран инсулт, работодателят не е допускал Г. Д. да работи като ватман, както и че е заплащал дължимото й се трудово възнаграждение, респ. обезщетение по чл. 217 КТ. В подкрепа на това са и приложените по делото платежни документи и заповеди. Платените възнаграждения и обезщетения не са и предмет на спора пред настоящата инстанция.

 

 

Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение (чл. 12 ГПК) и закона (чл. 5 ГПК), прави следните правни изводи:

 

 

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ

 

 

С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление. Предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Ако съдът признае, че правота на работодателя е съществувало и е надлежно упражнено, уволнението е законно, а ако съдът признае, че това потестативно право не е съществувало или не е надлежно упражнено, уволнението е незаконно.

 

 

Уважаването на иск на така предявеното основание предпоставя липса на проведено от ответника пълно и главно доказване на обстоятелствата, установяващи законосъобразно прекратяване на трудовия договор, разпределено в негова доказателствена тежест с доклада по делото. С него е отделено като безспорно обстоятелството, че ищцата е била ватман в [фирма], Трамвайно депо "И.", по трудово правоотношение, прекратено на 06.12.2016 г., което се установява и от доказателствата по делото. Не се спори и че в резултат на прекарани два последователни мозъчни инсулта през непродължителен период от време ищцата е била освидетелствана от ТЕЛК с трайно намалена работоспособност, изключваща възможността за полагане на тежък физически труд и дори работа като ватман, съгласно изричното предписание в първото решение на ТЕЛК и непромененото в по-благоприятна насока заключение по второто експертно решение, което обосновава извод, че и след втория инсулт ищцата не е могла да работи като ватман, което налага нейното трудоустрояване. Установява се също, че работодателят е определил в изпълнение на законовите си задължения места в предприятието за заемане от лица с намалена работоспособност, т.е. работодателят е бил задължен да изследва възможността да предложи такава работа на ищцата, което е и сторил. В тази връзка следва да се посочи, че е без значение обстоятелството, че предложенията са подписани от началник депо "И.", доколкото процедурата не изисква нарочно оформяне на документите непременно от изпълнителния директор, от който следва да изхожда единствено акта за прекратяване на правоотношението, както е и в случая.

 

 

Спори се относно законосъобразното прекратяване на трудовия договор, предвид довода на ищеца, че не са налице изискуемите от закона предпоставки за уволнение на работника на посоченото основание в следните аспекти: неспазена процедура по трудоустрояване, неподходящи с оглед здравословното състояние на работника работни места, предложени за трудоустрояване, и наличие на длъжности, подходящи за заемане от ищцата предвид здравния й статус, образованието и професионалната й квалификация.

 

 

Съдът, при преценка на събраните доказателства, намира, че уволнението е незаконосъобразно по следните съображения:

 

 

Съгласно чл. 314 КТ който поради болест не може да изпълнява възложената му работа, но може да изпълнява друга подходяща работа, без опасност за здравето, се трудоустроява на такава работа по предписание на здравните органи. Според нормата на чл. 330, ал.2, т.5 КТ работодателят може да прекрати без предизвестие трудов договор при отказ на работника да заеме предложената му подходяща работа при трудоустрояване.

 

 

Съгласно чл. 3, ал.1 от Наредбата за трудоустрояването /приета с ПМС № 72/30.12.1986 г., обн.ДВ бр.7/1987 г./ при спор между работодателя и подлежащия на трудоустрояване работник относно подходящата работа за трудоустрояване въпросът се решава от здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване.

 

 

При анализ на доказателствения материал, настоящият съд намира, че именно отказът на Г. Д. да заеме предложените й на 16.11.2016 г. две позиции е поставил спор относно това дали същите са подходящи за изпълнение от нея. Това е така, тъй като от нито един документ, нито от събраните гласни доказателства, може да се изведе категоричен извод, че отказът на ищцата да ги приеме, като подпише допълнително споразумение за някоя от тях, е необоснован. Законът не съдържа искане за мотивиране на отказа, още по-малко в писмена форма. Само при доказана адекватност на предлаганата длъжност за трудоустрояване, която да я прави подходяща в конкретния случай, е мислимо да се твърди отказ на работника да я заеме, без уважителна причина и в този смисъл отказът да се счете за необоснован, което да даде основание на работодателя да прекрати трудовото правоотношение по реда на чл. 330, ал.2, т.5 КТ. Изводите произтичат от логическото и граматическо тълкуване на посочените разпоредби, във всяка една от които се акцентира на задължението на работодателя да предложи подходяща длъжност, а при спор относно това, какъвто съдът приема, че е налице, да изиска становище на ТЕЛК. Едва при благоприятно становище на здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване, ако работникът откаже приемане на предложената работа, за работодателя възниква субективното потестативно право едностранно да прекрати трудовия договор на това основание.

 

 

Доколкото поведението на работника навежда на извода, че се спори относно подходящия характер на предлаганата работа, работодателят е този, който е следвало да поиска становище от ТЕЛК относно съответствието на предлаганата работа със здравословното състояние на работника, за да обезпечи законосъобразното прекратяване на трудовия договор - поведение, което е предприел с отправеното на 28.07.2015 г. запитване да ТЕЛК относно възможността за полагане на труд като шлосер от страна на освидетелстваната Г. Д.. Въпреки отказа на ТЕЛК, работодателят, при непроменено здравословно състояние на работника с оглед диагноза, последици и предписания, отново предлага същата работа. За втората длъжност - общ работник, такова становище не е било изискано от ТЕЛК, въпреки решението на Комисията по трудоустрояване в тази насока - т.2 от Протокол на Комисия по трудоустрояването от 15.11.2016 г. Не само, че такова запитване не се доказа да е било отправено, но и обективно становище не би могло да се получи преди предложението до работника, отправено на следващия ден - 16.11.2016 г. На практика, въпреки коректното си отношение към работника, работодателят не е завършил докрай фактическия състав по прекратяване на правоотношението на соченото основание, като не е взел предварително становище от ТЕЛК относно подходящия характер на предлаганите длъжности, за което акцентират текстовете на чл. 314 и чл. 330, ал.2, т.5 КТ.

 

 

Ето защо, като взе предвид, че доказателствената тежест да установи наличието на всички предпоставки за правомерното прекратяване на правоотношението на соченото основание тежи за работодателя - ответник, както и че същият не е провел главно доказване за всички тях, като не е взел предварително становище на ТЕЛК по реда на чл. 3, ал.1 от Наредбата за трудоустрояване, щом е налице спор относно подходящия характер на предлаганата за трудоустрояване работа, съдът счете уволнението за незаконосъобразно, поради което следва да го отмени. С оглед така приетия извод за нарушение на процедурата по трудоустрояване, не са налице предпоставките за изследване на наличието на други подходящи за заемане длъжности, които работодателят е следвало да предложи на ищцата.

 

 

За пълнота, следва да се отбележи, че при прекратяване на трудов договор на посоченото основание, работникът не се ползва от закрилата, уредена в чл. 333 КТ, поради което този довод на ищеца за незаконосъобразност на уволнението на това основание е необоснован - аргумент от ал.1 на чл. 333 КТ.

 

 

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ

 

 

Предвид уважаването на първия обективно съединен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, както и предвид приетото за безспорно, че преди незаконосъобразното й уволнение, ищцата е заемала по трудов договор длъжността ватман при ответника, основателен е и вторият предявен по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Ищцата следва да бъде възстановена на заемана от нея преди уволнението й длъжност, тъй като целта на иска е, при отмяната на незаконосъобразното уволнение, прекратеното с него трудово правоотношение да бъде възстановено от съда в същия вид, в който то е съществувало преди уволнението.

 

 

По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ

 

 

Също с оглед уважаването на първия обективно съединен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, следва, че е налице и първата и обща предпоставка за уважаването на предявения иск за парично обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, а именно - налице е незаконно уволнение на ищеца.

 

 

Втората предпоставка за уважаване на иска е ищецът да е останал без работа, съответно да е преминал на по-нископлатена работа. Съобразно представените по делото писмени документи - служебна бележка от Агенция по заетостта и трудов договор от 06.03.2017 г., и приетото заключение на вещо лице-счетоводител, дължимият размер на обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ възлиза на 4417.45 лева за периода 06.12.2016 г. - 06.06.2017 г. Видно от петитума на исковата молба искането за присъждане на обезщетение е за периода 06.12.2016 г. - 06.05.2017 г., от което искане, с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът е обвързан. Така заявена исковата претенция е предмет и на доклада по делото. Ето защо, при съобразяване на заключението на вещото лице, искът се явява доказан за размера от 4343.24 лева за процесния период, посочен от ищеца. В останалата част или за сумата от 74.21 лева искът подлежи на отхвърляне.

 

 

По разноските

 

 

При този изход на спора по делото, право на разноски има ищецът. Същият е направил разноски по делото, представляващи възнаграждение за един адвокат, в размер на 500.00 лева, за които са налице доказателства за реалното му заплащане в брой, поради което следва да бъде присъден. Съдът прие за неоснователно възражението на ответната страна по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от ищеца като разноски по делото, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на спора, процесуалната активност на пълномощника на ищеца и материалния интерес по делото, размерът на възнаграждението не надхвърля неразумно минималния такъв, уреден в чл. 7, ал.2, вр.ал.1, т.1 на НМРАВ. Същият не подлежи на намаляване и с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ, предвид незначителната част на отхвърлената част от иска спрямо уважената и предвид обстоятелството, че възнаграждението е уговорено общо за предявените искове, всички от които са уважени.

 

 

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийския районен съд и държавните такси за уважените искове. Исковете за отмяна на незаконното уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) са неоценяеми и съобразно чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (Тарифата) за тях се събира такса в размер до 80 лева, но не по-малко от 30 лева. С оглед фактическата и правна сложност на настоящото производство (обема от доказателства, наведените доводи и възражения от страните, необходимостта от провеждане на съдебно дирене и т.н.), съдът намира, че дължимата държавна такса и по двата уважени иска следва да бъде в размер от по 50 лева за всеки от тях. Държавната такса за осъдителния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е в размер на 173,73 лева. Общо дължимата държавна такса е 273,73 лева. Ответникът следва да заплати и 200.00 лева по сметка на Софийски районен съд, представляващо заплатеното възнаграждение на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза.

 

 

Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско отделение, 55-ти състав

 

 

РЕШИ:

 

 

ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като незаконосъобразно, уволнението на Г. Д. Д., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица] /чрез адв.А. В./, извършено на 06.12.2016 г. с Акт № 1386/06.12.2016 г. на Изпълнителния директор на [фирма] - инж. Е. Г., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица].

 

 

ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, Г. Д. Д., ЕГН [ЕГН], на заеманата преди незаконосъобразното й уволнение длъжност ватман в [фирма], ЕИК[ЕИК].

 

 

ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на Г. Д. Д., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица] /чрез адв.А. В./, сумата от 4343,24 лева, представляващи обезщетение за оставането й без работа, съответно за получаване на по-малък размер на възнаграждение по последващ трудов договор за периода от 06.12.2016 г. - 06.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба - 06.02.2016 г., до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдения размер до пълния претендиран размер от 4417.45 лева, като недоказан.

 

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Г. Д. Д., ЕГН [ЕГН], сумата от 500,00 лева - разноски по делото.

 

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати по сметка на Софийския районен съд, сумата от 473,73 лева, от които 273.73 лева държавни такси по уважените искове и 200,00 лева - възнаграждение за вещо лице.

 

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба в двуседмичен срок от датата на съобщаването му на страните.

 

 

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

 

 

Районен съдия:

 

 

(Г. Т.)