Решение от 11.02.2013 г. на СРС по гр. д. № 31294/2012 г.
Данни за делото
Съд:
Софийски районен съд
Вид на делото:
Гражданско дело
Номер на делото:
31294
Година:
2012
Съдебен състав / Съдия:
Владимир Вълков / 53 състав
Данни за акта
Вид на акта:
Решение
Номер на акта:
Дата на постановяване:
11.2.2013 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:
Р Е Ш Е Н И Е
№..............
гр. С., 11.02.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С. районен съд, Второ Гражданско отделение, 53-ти състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и тринадесета година в състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
при секретаря Ива Иванова като разгледа докладваното от съдия Вълков гр. д. № 31294 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са предявени искове с правно основание чл. 128, т.2 от Кодекса на труда (КТ), 221, ал.1 КТ, чл. 222, ал.3 КТ, чл. 224, ал.1 КТ и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Ищецът Г. В. Б. твърди по трудов договор от 04.06.2007 г. да е работил при ответника "Ф. ТЕХ И." АД на длъжност "Механомонтажник" при основно трудово възнаграждение от 783 лв. Твърди, че за месеците януари 2010 г., ноември 2010 г. и декември 2010 г. е изпълнил своите задължения, но ответникът му заплатил авансово част от дължимото възнаграждение като останало да дължи сума в размер на 1806,72 лв. Претендира и законна лихва върху всяко от задълженията, считано от първо число след изтичане на следващия месец до 28.06.2012 г. в размер на 349,86 лв. При прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на 17.12.2010 г. не му било изплатено обезщетение за неизползвани 13 дни от полагаемия му се платен годишен отпуск за 2010 г. като претендира обезщетение в размер на 592,23 лв.
На 20.12.2010 г. страните сключили нов трудов договор при същото възнаграждение, платимо авансово през първата половина на текущия месец и окончателно до пълния размер през втората половина на следващия месец. и за периода януари-юли 2011 г. в размер на 5947,89 лв. Претендира тази сума както и 465,74 лв. - законна лихва, считано от първо число след приключване на следващия месец до 28.06.2012 г. Това трудово правоотношение било прекратено поради съкращение в щата на 24.07.2011 г., но не било изплатено обезщетение на ищеца за неспазен срок на предизвестие в размер на едно брутно трудово възнаграждение. Претендира сума в размер на 979,42 лв. Тъй като ищецът работил при ответника за периода 04.06.2003 г. до 24.07.2011 г. претендира и обезщетение в размер на две брутни трудови възнаграждения в размер на 2004,48 лв.
При условията на чл. 214, ал.2 ГПК и законна лихва върху главниците от датата на предявяване на иска до окончателно изплащане на сумите.
В срока за отговор ответникът не изразява становище по исковата молба, препис от която е връчен чрез управителя на 21.08.2012 г.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца - адв. Н. Н. от САК, поддържа исковете като прави искане за постановяване на неприсъствено решение.
Ответникът не изпраща представител в съдебно заседание.
Съдът счита, че неприсъственото решение предполага вероятна основателност на заявеното искане в пълнота, което в случая не е налице. Ето защо и като обсъди представените от страните доказателства и наведени доводи по докладвания предмет на спора, преценени по реда на чл. 235 ГПК, намира от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а и от представеното допълнително споразумение № 125/18.09.2005 г. се налага извод, че за периода януари 2010 г. до 17.12.2010 г. между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено поради подадена молба за пенсиониране. Съгласно допълнително споразумение от 03.11.2008 г., сключено към трудов договор № 406/04.06.2003 г. основното месечно възнаграждение е договорено на 783 лв. като е договорено и допълнително възнаграждение за прослужено време 28 % от 219,24 лв. В заповед № 19/16.12.2010 г. е посочено, че на ищеца следва да бъде заплатено обезщетение на основание чл. 222, ал.3 КТ в размер на две брутни работни заплати и по чл. 224, ал.1 КТ - за неизползван платен отпуск от 13 дни за 2010 г. В представеното и неоспорено по делото копие от трудова книжка се установява, че към 17.12.2010 г. ищецът е имал прослужено време при ответника от 7 години 6 месеца и 8 дни.
От представеното разпореждане № 5103220064 се налага извод, че считано от 17.12.2010 г. ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
От представения трудов договор № 13 се установява, че на 20.12.2010 г. страните в процеса са постигнали съгласие ищецът да заеме длъжността "механомонтажник" при договорено основно възнаграждение от 783,00 лв., платимо през втората половина на следващия месец, което правоотношение е прекратено със заповед № 10/20.07.2011 г. при посочено основание - съкращаване на щата. Отразено е, че на ищеца следва да се изплати обезщетение в размер на 1 брутна работна заплата..
От заключението на вещото лице съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от ищеца се установява, че за месец януари 2010 г. ищецът е получил аванс в размер на 340 лв. като разликата до брутния размер на трудовото му възнаграждение възлиза на 662,24 лв. при претендирана на това основание сума в размер на 852,24 лв. или общият размер на следващото се възнаграждение за периода януари, ноември и декември 2010 г. възлиза на 1616,72 лв. За периода януари-юли 2011 г. общият размер на неплатеното възнаграждение възлиза на 4141,17 лв. Вещото лице сочи и че размерът на брутното трудово възнаграждение за месец ноември 2010 г. е в размер на 1002,24 лв. поради което и следващият се размер на обезщетението за 13 дни неизползван платен отпуск възлиза на 592,23 лв., а размерът на обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ е определен на 2004,48 лв.
Размерът на законната лихва за трудовите възнаграждения по договор № 406/04.06.2003 г. определен при условията на чл. 162 ГПК съгласно посочения в експертизата механизъм и редуциран размер на главницата за месец декември 2010 г. до датата на предявяване на иска възлиза на сумата от 306,43 лв. Законната лихва по трудовите възнаграждения по договор № 13/20.12.2010 г. възлиза на сумата от 480,24 лв.
При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 128, т.2 КТ.
Предмет на трудовото правоотношение е предоставяне на работна срещу възнаграждение. Ето защо и така твърдяното право предполага да е налице постигнато съгласие с този предмет и ищецът да е бил на разположение на работодателя за исковия период. В процеса се установява съгласувана воля, ангажираща ищеца да изпълнява длъжност в организационната структура на ответника при договорено работно време и възнаграждение. Не е въведен спор досежно изпълнението на произтичащото от това съгласие задължение - ищецът да е бил на разположение на ответника за исковия период. От неоспореното заключение на вещото лице обаче се установява несъответствие между твърдяния от ищеца размер на полученото авансово плащане през месец януари 2010 г. и фактически получената сума. Също така установява се, че за месец декември 2010 г. дължимото брутно трудово възнаграждение възлиза на 592,24 лв. като след приспадане на заплатения аванс остава сума в размер на 272,
Законът допуска изграждане на фактически извод въз основа на едностранно водена документация съобразно утвърдени счетоводни правила, поради което и предвид липсата на обективиран спор в тази насока настоящият състав приема, че вземане на предявеното основание по договора № 406/04.06.2003 г. съществува до сумата от 1616,72 лв. Ето защо предявеният иск на това основание следва да бъде уважен до тази сума, а за разликата - отхвърлен.
Не се твърди и не се установява насрещното задължение за изплащане на възнаграждение по последващия трудов договор № 13/20.12.2010 г. да е погасено, поради което предявеният на това основание иск следва да бъде уважен изцяло.
Тъй като законът предписва изрично начина за изпълнение на трудовото задължение, задължавайки работодателя да погаси произтичащите от плащането задължения към фиска, безпредметно е определянето им в рамките на настоящото производство.
По иска с правно основание чл. 222, ал.3 КТ
Законодателно е утвърдено вземане за работника, придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, когато е полагал труд при един и същи работодател за относително продължителен период от време. От доказателствата по делото се налага извод, че към момента на възникване на правото на пенсия ищецът е работил при ответника за период от 7 пълни години, поради което е в правото си да получи обезщетение, равностойно на две брутни трудови възнаграждение. Претендираният размер съответства на установения и от вещото лице, поради което и така предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 224, ал.1 КТ
Законът задължава работодателя да обезпечи условия за възстановяване работната сила, средство за което се явява задължението му да освободи работника от изпълнение на трудовата му функция и произтичащите от нея задължения. От изходящ от ответника документ се установява, че такава възможност не е осигурена за претендирания период от 13 дни, поради което предявеният на това основание иск се явява основателен и доказан в пълния предявен размер от 592,23 лв.
По иска с правно основание чл. 222, ал.1 КТ
Съдът дължи да определи приложимия закон въз основа на наведените в процеса фактически твърдения. Законът разграничава обезщетението за неспазено предизвестие от следващото се обезщетение при прекратено трудово правоотношение поради съкращение на щата. Настоящият състав възприема утвърдената процедура за обсъждане на доклада по делото като средство за утвърждаване фактическите и правни рамки на спора. В тази насока и липсата на оспорване срещу дадената квалификация и разпределена доказателствена тежест при наведените в исковата молба правопораждащи обстоятелства налагат спора между страните да бъде разгледан с оглед установените от тази норма критерии.
Законът задължава работодателя да обезщети работника, когато прекратяването на трудовото правоотношение е наложено по организационни съображения, сред които се включва и възприетото основание за прекратяване на правоотношението - съкращаване на щата. По делото не се твърди, а и не се установява ищецът да е работил по друго трудово правоотношение, поради което му се дължи обезщетение и на това основание.
Както бе посочено вече извън рамките на спора между страните остава начина на изпълнение на задължението, ангажиращ ответника да погаси и следващите се от плащането публични парични задължения. В исковата молба не се твърди, а и не се установява претендираната на това основание сума да е ограничена до следващата се за непосредствено плащане на ищеца, а изрично се свързва с брутния размер на възнаграждението. Ето защо и доколкото претендираната в случая сума се включва в размера на следващото се обезщетение от една брутна заплата от 1002,24 лв., искът следва да бъде уважен до предявения размер.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Правният ред задължава длъжника по парично задължение да възмезди кредитора за причинените му вреди от забавата в размер, определен при нормативно утвърден механизъм - чл. 86 ЗЗД. Страните са договорили ежемесечно изплащане на трудовото възнаграждение. При липсата на конкретизация за датата на договореното плащане и доколкото неговото основание е положен труд, съдът приема, че задължението е станало изискуемо с изтичане на следващия положения труд календарен месец или от първо число на следващия месец, респ. след изтичане на първия работен ден, когато последният ден от срока е неприсъствен. От заключението на вещото лице се установява, че задължението за лихва при тези условия за задълженията по договора
Тъй като в случая претендирания размер на лихвата за месец януари 2010 г. е по-висок от установения като дължим с оглед размера на доказаната в процеса главница, заявеният на това основание иск се явява основателен и доказан до сумата от 306,43 лв. За разликата следва да бъде отхвърлен. Претендираното обезщетение за забавено изпълнение по следващия трудов договор е в по-нисък размер от определения съобразно правилата на чл. 86 ЗЗД, поради което следва да бъде уважен изцяло.
По искането за законна лихва при условията на чл. 214, ал.2 ГПК
Настоящият състав счита, че като изключение от правилото нормата на чл. 214, ал.2 ГПК следва да се прилага при стриктно тълкуване. Текстът не утвърждава нито правопораждащите обстоятелства за визираното вземане за лихва, нито механизъм за определяне на неговия размера. Както буквата, така и смисълът на правилото, предвид и систематичното му място, определят нормата като процесуалноправна, дерогираща общото правило за установеност на съдебно признатите притезания по основание и размер. Ето защо и по силата на тази норма съдът дължи да огласи съществуването на вземане за лихва, а неговият размер следва да бъде определен към момента на погасяване на обуславящото го парично задължение.
Договореният срок за изпълнение на трудовото възнаграждение е изтекъл към датата на предявяване на исковата молба, поради което и установеното вземане на това основание е лихвоносно, считано от посочения в исковата молба момент.
За разлика от нормата на чл. 136, ал.2 ЗЗД (отм.) действащият понастоящем материален закон не придава на процесуалното действие по предявяване на иска правопораждащ ефект. Дефинитивната норма на чл. 84 ЗЗД свързва забавата с установен срок - от закона или страните в облигационното правоотношение или с покана. Не се установява да е определен срок нито от закона, нито по волята на страните за изплащане на обезщетенията. Законът еднозначно разграничава обстоятелствата, обуславящи възникване на задължението за обезщетение поради несвоевременното му изпълнение от тези, обуславящи самото лихвоносно вземане. По изрично предписание на чл. 66 ЗЗД кредиторът следва да поиска изпълнение на задължението, макар и да е възникнало. В тази насока и нормата на чл. 84, ал.2 ЗЗД свързва забавата едва с покана до длъжника. По делото не се установява да е искано изплащане на сумите по обезщетенията извънсъдебно. Настоящият състав счита, че с оглед придаденото значение на поканата - длъжникът да разбере за очакваното изпълнение, депозирането на исковата молба в канцеларията на съда не отговаря на критериите за получаване на едностранно волеизявление с произтичащите от това правни последици. Ето защо и не е възможен извод, че към датата на предявяване на исковата молба ответникът е бил в забава досежно тези самостоятелни от правна гледна точка вземания.
Ответникът обаче обективно е могъл да разбере за очакваното плащане към датата на връчване на препис от исковата молба, поради което съдът приема за доказано наличието на покана към 21.08.2012 г. Неизпълнението на задължението в рамките на този ден поставя ответника в забава, поради което съдът приема за основателна претенцията за лихва считано от следващия ден до окончателно изплащане на главниците.
Макар и вземането за законна лихва след предявяване на исковата молба да няма характер на самостоятелен иск, формираната воля за неоснователност на претенцията следва да намери изражение в диспозитива на съдебния акт.
По искането с правно основание чл. 242 ГПК
По делото е постъпило искане от ищеца да бъде издаден изпълнителен лист по неизплатеното му трудово възнаграждение. Процесуалният закон утвърждава признатото в съдебен процес вземане, произтичащо от предоставена работна сила срещу възнаграждение като подлежащо на изпълнение, макар и решението да подлежи на обжалване - чл. 242, ал.1 ГПК. Ето защо съдът дължи да обяви с решението си наличието на тези предпоставки досежно претенцията по чл. 128, т.2 КТ.
По разноските
С оглед изхода от спора ищецът има право да бъде възмезден за намаленото му имущество следствие на заплатени разноски по делото включително възнаграждение за един адвокат съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е освободен от задължението му да предплати следващата се държавна такса за защита на предявените права, поради което сумата следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Ответникът не е предявил искания по разноските, поради което безпредметно е обсъждането дали и доколко такива му се дължат.
Така мотивиран С. районен съд, 53 състав
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА "Ф. ТЕХ И." АД, ЕИК 130369666 със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. "Ботунец", Сграда на И. дейност да заплати на Г. В. Б. с адрес по делото: гр. С., ул. "А." № 50а, ет.3 както следва:
1. на основание чл. 128, ал.1 КТ - сумата от 1616,72 лв. лв. - възнаграждение по договор № 406/04.06.2003 г. за периода януари, ноември и декември 2010 г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал.2 ГПК, считано от 28.06.2012 г. до окончателно изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения на това основание иск за сумата от 190,00 лв. - разлика до пълния предявен размер;
2. на основание чл. 86 ЗЗД - сумата от 306,43 лв. - законна лихва за задълженията по т.1 до 27.06.2010 г., включително като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 43,43 лв. - разлика до пълния предявен размер.3. на основание чл. 128, ал.1 КТ - сумата от 4141,17 лв. лв. - възнаграждение по договор № 13/20.12.2010 г. за периода януари-юли 2011 г., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал.2 ГПК, считано от 28.06.2012 г. до окончателно изплащане на сумата;
4. на основание чл. 86 ЗЗД - сумата от 465,74 лв. - законна лихва за задълженията по т.3 до 27.06.2010 г., включително като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер;
5. на основание чл. 224, ал.1 КТ - сумата от 592,23 лв. - обезщетение за неизползван отпуск за 2010 г. по трудов договор № 406/04.06.2003 г., ведно със законната лихва при условията на чл. 214, ал.2 ГПК, считано от 22.08.2011 г. до окончателно изплащане на главницата;
6. на основание чл. 222, ал.3 КТ - сумата от 2004,48 лв., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал.2 ГПК, считано от 22.08.2012 г. до окончателно изплащане на сумата;
7. на основание чл. 222, ал.1 КТ - сумата от 979,42 лв. - обезщетение за прекратено трудово правоотношение по договор № 13/20.12.2010 г. поради съкращаване на щата ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при условията на чл. 214, ал.2 ГПК, считано от 22.08.2012 г. до окончателно изплащане на сумата;
8. на основание чл. 78, ал.1 ГПК - сумата от 1925,52 лв. - адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК "Ф. ТЕХ И." АД, ЕИК 130369666 със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. "Ботунец", Сграда на И. дейност да заплати по сметка на С. РАЙОНЕН СЪД сумата от 460,49 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявената при условията на чл. 214, ал.2 ГПК претенция за законна лихва върху сумите по т.5, 6 и 7 от решението за периода 28.06.2012 г. - 21.08.2011 г., включително.
ДОПУСКА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението в частта по исковете с правно основание чл. 128, т.2 КТ.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред С. градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото, в частта за разноските - с молба и при условията на чл. 248 ГПК пред настоящия състав, а в частта по предварителното изпълнение - с частна жалба в едноседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ:
6
Решение № 5549 от 26.07.2012 г. на СГС по в. гр. д. № 1698/2012 г.
Данни за делото
Съд:
Софийски градски съд
Вид на делото:
Въззивно гражданско дело
Номер на делото:
1698
Година:
2012
Съдебен състав / Съдия:
Възз. IV-б състав, РЕНИ Х. КОДЖАБАШЕВА, ХРИПСИМЕ К. МЪГЪРДИЧЯН, ЕЛЕНА С. ШИПКОВЕНСКА
Данни за акта
Вид на акта:
Решение
Номер на акта:
5549
Дата на постановяване:
26.7.2012 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
22444
Година:
2012
Тип на документа:
Писмо
Дата на изпращане:
6.11.2012 г.
Резултат от обжалване:
Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 20.07.2012 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б състав в публично съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
мл. съдия Елена Шипковенска
при участието на секретаря Н.М., като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 1698 по описа за 2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 17.11.2011 г., постановено по гр.д.№ 34118/ 2011 г. на Софийски районен съд, ГК, 71 състав, на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на В.Д.Ж. /ЕГН **********/ от длъжността "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол" при ДП "Р.О."*** /ДП "РАО"/, извършено със Заповед № ТЛ- 22/ 7.06. 2011 г. на основание чл. 71, т.1 КТ; на основание чл. 344, ал.1, т.2 КТ В.Ж. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност: "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол" при ДП "Р.о."; и на основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ ДП "Р.о."*** е осъдено да заплати на В.Ж. сумата 4 910.48 лв.- обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за периода 8.06.2011 г.- 3.11.2011 г., ведно със законната лихва от 5.08.2011 г. до окончателното й изплащане, като този ИСК е отхвърлен в останалата му част- за периода 4.11.2011 г.- 8.12.2011 г. до пълния предявен размер от 6 000 лв. Ответникът ДП "РАО"- гр. С. е осъден да заплати на ищцата В.Ж. и сумата 442.91 лева- разноски по делото, и по сметка на Софийски районен съд- сумата 256.41 лева.
Постъпила е въззивна жалба от ищцата В.Д.Ж., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното от СРС, 71 състав решение в отхвърлителната му част, с искане да бъде постановена отмяната му, като бъде постановено решение за присъждане на останалата част от претендираното обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ, дължимо за периода 4.11.2011 г.- 8.12.2011 г., ведно със законната лихва и разноските по делото.
Подадена е въззивна жалба и от ответника по делото ДП "Р.о."***, съдържаща оплаквания за неправилност и незаконо-съобразност на постановеното от СРС, 71 състав решение в частта му, в която са уважени предявените от В.Ж. искове. Жалбоподателят- ответник моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените от В.Ж. искове, с присъждане на разноските по делото.
Страните взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби.
Предявени са искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, чл. 344, ал.1, т.2 КТ и чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ.
Ищцата В.Д.Ж. твърди в исковата си молба, че е работила по трудово правоотношение при ответника ДП "Р.о."***, където заемала длъжността "главен експерт-Международно сътрудничество и евроинтеграция". Първоначално трудовият й договор с ответника бил сключен на 31.08.2010 г. при условията на чл. 70, ал.1 КТ- със шестмесечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. В последствие- на 1.02.2011 г. помежду им било сключено допълнително споразумение, по силата на което Ж. била преназначена на длъжността "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол", като в споразумението отново била включена уговорка за изпитване по чл. 70 КТ- шест месеца в полза на работодателя. Ищцата поддържа, че тази договорна клауза била недействителна поради противоречие със закона- чл. 70, ал.5 КТ, тъй като се касаело за повторно уговорен срок за изпитване при съществуващ трудов договор със същия работодател за същата работа. По нейно твърдение длъжността й по допълнителното споразумение била идентична с тази, която заемала по първоначално сключения трудов договор, т.е. не била налице промяна на работата и свързаните с нея трудови функции, която да налага нова проверка на годността й да я изпълнява. Поради горното и тъй като трудовото й правоотношение било прекратено на основание чл. 71 КТ със Заповед № ТП- 22/ 7.06.2011 г., ищцата моли уволнението й да бъде признато за незаконно и като такова да бъде отменено на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, да бъде възстановена на предишната работа- на основание чл. 344, ал.1, т.2 КТ, и ответникът да бъде осъден да й заплати обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за оставането й без работа през периода 8.06.2011 г.- 8.12.2011 г. в размер на 6000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като претендира и разноските по делото.
Ответникът ДП "Р.о."***- чрез процесуален представител оспорва исковете изцяло- по основание и по размер, и моли да бъде постановено решение за тяхното отхвърляне /писмен отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/. Поддържа, че с подписване на допълнителното споразумение на 1.02.2011 г. между страните възникнало ново трудово право-отношение, по което ищцата била назначена на длъжността "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол", която била ръководна и с нов характер, и това наложило работодателят да извърши проверка за годността на Ж. да я изпълнява, предвид липсата на опит и стаж на същата за тази нова длъжност.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите, с които е сезиран настоящият въззивен съд, са подадени в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 1698/ 2012 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 71 състав решение в частта относно конститутивните искове по чл. 344, ал.1, т.1 КТ и чл. 344, ал.1, т.2 КТ за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отмяна на атакуваното уволнение и за уважаване на акцесорния иск за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението работа /чл. 272 ГПК/. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в посочената част на атакувания съдебен акт констатации. Правилни са и изводите на СРС относно основателността на иска по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ /чл. 272 ГПК/, като с оглед събраните във въззивното производство доказателства, които следва да бъдат съобразени съгласно чл. 235, ал.3 ГПК, този иск следва да бъде уважен за целия претендиран от ищцата период и за цялата претендирана сума в размер на 6 000 лв.
Предявеният от В.Ж. иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ е основателен.
Безспорно установено е въз основа на представените по делото Трудов договор от 31.08.2010 г. и Допълнително споразумение към него от 1.02.2011 г., че между ищцата В.Ж. и ответника ДП "Р.о."*** е съществувало валидно безсрочно трудово право-отношение, по което първоначално ищцата заемала длъжността "Главен експерт- Международно сътрудничество и евроинтеграция" при ответника, а в последствие- длъжността "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол", като това правоотношение било прекратено на основание чл. 71, ал.1 КТ със Заповед № ТП- 22/ 7.06.2011 г. на Изпълнителния директор на ДП "РАО".
Ищцата оспорва правилността и законосъобразността на уволнението, като навежда довод, че работодателят не е имал право да прекрати трудовото правоотношение на посоченото в заповедта основание, тъй като не били налице предпоставки за уговаряне на нов срок за изпитване в сключеното помежду им на 1.02.2011 г. допълнително споразумение.
Договорът със срок за изпитване може да се сключи в рамките на срочен или безсрочен трудов договор. Необходимо е уговорката за това да се съдържа в него. По правило и в двата случая такъв договор може да се сключи само при постъпването на работа и за срок не по- дълъг от 6 месеца- чл. 70, ал.1 КТ. Изключение от това правило /според установената съдебна практика/ е налице, когато вследствие изменение на трудовото правоотношение работникът или служителят заема длъжност, различна от заеманата до момента. Целта на допълнителната клауза за срок за изпитване е да се провери годността на работника или служителя да изпълнява работата по трудовото право-отношение. Включването на тази клауза при вече съществуващо трудово правоотношение е в противоречие с нормата на чл. 70, ал.1 КТ. В настоящия случай, тъй като е налице същото трудово правоотношение, работодателят не може да включи клауза за срок за изпитване, защото тя може само да предшества срочния или безсрочен трудов договор, но не и да го следва.
В случай на оспорване на уволнението от страна на работника или служителя, доказателствената тежест за установяване законосъобразността на същото тежи върху работодателя. В този смисъл са и дадените от СРС в изготвения по делото доклад указания. В тежест на работодателя е да докаже, че трудовата функция на ищцата е била съществено променена, поради което е имал възможност повторно да включи в сключеното на основание чл. 119 КТ допълнително споразумение уговорка за изпитване по чл. 70, ал.1 КТ /в този смисъл- Решение по чл. 290 ГПК- Р № 366 от 28.04.2010 г. по гр.д.№ 1023/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО/.
В настоящия случай от страна на ответника ДП "РАО"- гр. С. не са ангажирани и представени по делото доказателства, обосноваващи извод за законосъобразност на уволнението и в частност- за съществуваща за работодателя възможност да прекрати правоотношението на посоченото в заповедта основание. Съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал не може да обоснове извод на съда, че е била налице промяна в изпълняваната от ищцата работа, поради което и на основание чл. 70, ал.5 КТ недопустимо е било уговарянето на нов /втори/ срок за изпитване по вече възникналото трудово правоотношение.
При липсата на категорични данни по делото, че заеманата от ищцата съгласно допълнителното споразумение от 1.02.2011 г. длъжност "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол" съществено се различава по трудови функции от изпълняваната преди това от нея длъжност "Главен експерт- Международно сътрудничество и евроинтеграция" следва да се приеме, че реално функциите, които Ж. е изпълнявала, не са били променени, респ. променено е било само наименованието на длъжността.
Неправилно е схващането на работодателя- ответник, че по силата на сключеното на 1.02.2011 г. допълнително споразумение е възникнало ново трудово правоотношение между страните, тъй като за да е "ново" това правоотношение предходното следва да е било прекратено на някое от предвидените в КТ основания, какъвто не е настоящият случай. Касае се за изменение на съществуващо трудово правоотношение /чл. 119 КТ/, при което по твърдение на ответника ищцата е заемала друга длъжност с различни от предходната длъжност трудови функции. Това твърдение, подлежащо на главно доказване, не е доказано от ответника, чиято е доказателствената тежест, поради което и процесното трудово правоотношение незаконно е прекратено на приложеното уволнително основание. Съпоставката на представените длъжностни характеристики, чиято цел е внасянето на яснота в съдържанието на трудовото правоотношение, не обосновава извод за такова различие в извършваната от Ж. преди и след 1.02.2011 г. работа. Не следва такъв извод и от съпоставката на изискванията за заемането на двете длъжности, които са еднакви, както и на степента им на подчиненост /и двете длъжности са на пряко подчинение на Изпълнителния директор на предприятието/. Аргумент в подкрепа на горното се извежда и от обстоятелството, че считано от 1.02.2011 г. при ответника е било в сила ново длъжностно щатно разписание, включващо и длъжността, за която е сключено допълнителното споразумение между страните. Т.е. длъжността на Ж. по това споразумение е приведена в съответствие с новото щатно разписание. Не е представено в случая предходното щатно разписание на ответника, при съпоставката с което могат да се направят изводи относно спорния по делото въпрос- дали ищцата е извършвала "една и съща работа" при ответника- по смисъла на чл. 70, ал.5 КТ.
Следва да се отбележи, че ирелевантно за преценката на характера на длъжността е обстоятелството дали длъжностната характеристика е била
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 1698/ 2012 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
връчена на лицето, което я заема, нито какъв е кода по НКПД. Характерът на длъжността и трудовите функции са обективни факти, към които връчването на длъжностната характеристика няма отношение /в този смисъл Решение № 215/ 8.07.2010 г. по гр.д.№ 166/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО/. Неизпълнението на задължението на работодателя по чл. 127, ал.1, т.4 КТ не се отразява върху съдържанието на трудовото правоотношение /Решение № 234/ 2001 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 98/ 4.04.2000 г. по гр.д.№ 1083/ 1999 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 165/ 2011 г. по гр.д.№ 1611/ 2009 г. /по чл. 290 ГПК/; Решение № 899/ 2011 г. по гр. д.№ 776/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО /по чл. 290 ГПК/.
Изложеното налага приемането на извод, че клаузата по чл. 70, ал.1 КТ, включена в допълнителното трудово споразумение на ищцата, е недействителна. Частичната недействителност на договора в частта за модалитета няма за последица недействителност на целия договор. Същият продължава действието си като трудов договор за неопределено време- съгласно чл. 74, ал.4 КТ. Следователно и прекратяването му на основание чл. 71, ал.1 КТ се явява незаконосъобразно.
При тези съображения атакуваната по делото заповед за прекратяване на трудовото правоотношение между В.Ж. и ДП "Р.о."***, считано от 8.06.2011 г., се явява незаконосъобразна и извършеното с нея уволнение следва да бъде отменено като незаконно- на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ.
Основателен е и искът по чл. 344, ал.1, т.2 КТ. Тъй като уволнението на В.Ж., извършено със Заповед № ТП- 22/ 7.06.2011 г. на Изпълнителния директор на ДП "РАО", считано от 8.06.2011 г., е незаконо-съобразно и следва да бъде отменено, а ищцата е работила към момента на прекратяване на трудовото правоотношение по трудов договор за неопределен срок при ответника, предпоставките за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност: "Ръководител сектор- Международно сътрудничество и протокол" в ДП "РАО"- гр. С., са налице и искът й по чл. 344, ал.1, т.2 КТ следва да бъде уважен.
Основателен и доказан е и искът на В.Ж. по чл. 344, ал.1, т.3 КТ вр. чл. 225, ал.1 КТ.
Налице са визираните в закона материално- правни предпоставки за уважаване на този осъдителен иск, дадени кумулативно: 1/ уволнението на служителя е признато за незаконно, 2/ налице е вреда, подлежаща на обезщетяване, съизмеряваща се с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на служителя за времето след уволнението, но за не повече от 6 месеца, и 3/ налице е причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на служителя без работа.
С атакуваното решение на ищцата е присъдено обезщетение за оставането й без работа през периода 8.06.2011 г.- 3.11.2011 г., като крайният момент на този период е датата на приключване на устните състезания по гр.д. № 34118/ 2011 г. на СРС, 71 състав. Въз основа на извършена във въззивното производство /о.с.з. на 21.04.2012 г./ констатация по оригиналната трудова книжка на ищцата се установява, че след прекратяване на процесното трудово правоотношение същата не е сключвала последващ трудов договор с друг работодател. Шестмесечният период, за който ищцата Ж. претендира обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ, приключва на 8.12.2011 г. и при установяването на посочената по- горе предпоставка- оставане без работа през останалата част от периода /4.11.2011 г.- 8.12.2011 г./, което следва да бъде зачетено от съда съобразно чл. 235, ал.3 ГПК, на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение за целия 6- месечен период от 8.06.2011 г. до 8.12. 2011 г. или общо 6 000 лв., при безспорно установеното по делото обстоятелство, че последното й брутно трудово възнаграждение е било в размер на 1 000 лв. месечно /чл. 228 КТ/.
Предвид съвпадането на приетите от настоящата въззивна инстанция изводи по основателността на предявените от В.Ж. искове по чл. 344, ал.1, т.1 и чл. 344, ал.1, т.2 КТ с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази част, както и в частта, в която е уважен акцесорният й иск по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ за сумата 4 910.48 лв.
С оглед събраните във въззивното производство доказателства, първо-инстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът на В.Ж. по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 4 910.48 лв. до пълния претендиран размер от 6 000 лв. и за периода 4.11.2011 г.- 8.12.2011 г. и вместо това да бъде постановено решение, с което да й бъде присъдена останалата част от обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ в размер на 1 089.52 лв. за посочения по-горе период.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът дължи да заплати на ищцата допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 97.09 лв., както и допълнително държавна такса по сметка на СГС в размер на 43.58 лв. /върху присъденото с настоящото решение обезщетение/- съгласно чл. 78, ал.6 ГПК.
За въззивното производство на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 ГПК жалбоподателят- ответник дължи да заплати на жалбоподателката- ищца направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 540 лв., предвид уважаването на подадената от последната жалба.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение от 17.11.2011 г., постановено по гр. дело № 34118/ 2011 г. на Софийски районен съд, ГК, 71 състав, в обжалваната част, в която предявеният от В.Д.Ж. /ЕГН **********/ срещу ДП "Р.о."*** ИСК с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над сумата 4 910.48 лв. до претендираните 6 000 лв. за периода 4.11.2011 г.- 8.12.2011 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ДП "Р.О."***, вписано в Търговския регистър при АВп с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Д.Б." № **, да заплати на В.Д.Ж. с ЕГН ********** ***, на основание чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ сумата
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 1698/ 2012 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
1 089.52 лв. /хиляда осемдесет и девет лева и 52 ст./, като разлика между присъдените от СРС 4 910.48 лв. и претендираните 6 000 лв., представляваща обезщетение за оставането на Ж. без работа в резултат на незаконното уволнение през периода 4.11.2011 г.- 8.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 5.08.2011 г., до окончателното й изплащане, а също и сумата 97.09 лв. /деветдесет и седем лева и 09 ст./- разноски за първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА ДП "Р.О."***, вписано в ТР при АВп с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Д.Б." № **, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 43.58 лв. /четиридесет и три лева и 58 ст./- за уважения иск по чл. 344, ал.1, т.3 вр. чл. 225, ал.1 КТ, на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 17.11.2011 г., постановено по гр.д.№ 34118/ 2011 г. на Софийски районен съд, ГК, 71 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА ДП "Р.О."***, вписано в Търговския регистър при АВп с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "Д.Б." № **, да заплати на В.Д.Ж. с ЕГН ********** ***, сумата 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
Решение № 1051 от 23.05.2012 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 957/2012 г.
Данни за делото
Съд:
Окръжен съд - Варна
Вид на делото:
Въззивно гражданско дело
Номер на делото:
957
Година:
2012
Съдебен състав / Съдия:
II състав, КОНСТАНТИН Д. ИВАНОВ, ДЕСПИНА Г. ГЕОРГИЕВА, ИРЕНА Н. ПЕТКОВА
Данни за акта
Вид на акта:
Решение
Номер на акта:
1051
Дата на постановяване:
23.5.2012 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:
Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/............05.2012 г., гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският окръжен съд, гражданско отделение, втори състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
КОНСТАНТИН ИВАНОВ
при участието на секретаря А.И., сложи за разглеждане в. гр. дело № 957 по описа на съда за 2012 г., докладвано от съдията К. Иванов и да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на "Май компютър" ООД, ЕИК 175121668, със седалище и адрес на управление гр. София, Община Столична, район Слатина, бул. Шипченски проход, бл. 240, вх.Г, ап. 70, подадена чрез процесуален представител адв. Р.М. *** срещу Решение № 5204/20.12.2011 г., постановено по гр. дело № 11495/2011 г. по описа на Варненския районен съд, ІХ-ти състав, в частта му, с която са уважени предявените от И.Б.К. *** срещу дружеството - жалбоподател искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на И.Б.К.,***, извършено със заповед № 01 11072011-03/11.07.2011 г., издадена от управителя на "Май компютър" ЕООД - София С.М., с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ответника, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, по взаимно съгласие и дружеството е осъдено да заплати на И.Б.К. сумата от 2203, 64 лева (две хиляди двеста и три лева и 64 ст.), представляваща обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради незаконното уволнение, за периода от 14.07.2011 г. до 01.12.2011 г.
Решението в частта, с която производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е прекратено за сумата от 596, 36 лева - обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 02.12.2011 г. до 14.01.2012 г., не е обжалвано и в тази част (с характер на определение) е влязло в сила.
Във въззивната жалба на дружеството са наведени оплаквания, че решението в атакуваната част е неправилно, незаконосъобразно и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, в резултат на което е нарушено правото на защита на дружеството - въззивник, ответник по предявените искове. Твърди, че е нарушена разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК - съдът е дал ход на делото и го е разгледал, въпреки наличието на пречки за това. В резулта на твърдяното нарушение ответното дружество било лишено от възможността да се защити пред първоинстанционния съд.
Наведжа се още, че решението е и неправилно. Оспорен е изводът на съда, че липсва волеизявление от страна на ищеца - работник, за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие. Твърди се, че ищецът е изразил съгласието си при запознаването му с направеното от дружеството-работодател предложение, за което по делото са представени доказателства. Наведени са и оплаквания, че съдът се е произнесъл и по нередовна искова молба относно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Ищецът не е посочил периода за която се претендира обезщетението, наред с това искът е и недоказан, тъй като ищецът не е представил удостоверение издадено от работодателя за размера на последното получено пълно брутно трудово възнаграждение предхождащо уволнението, което да послужи за база за изчисляване на обезщетението, поради което и неправилно искът е бил уважен.
Отправеното с жалбата искане е да се отмени решението и да се постанови друго, с което исковете против дружеството да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.
Отговор на жалбата не е депозиран. В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият, чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на жалбата; счита решението за правилно и настоява да бъде потвърдено, ведно с присъждане на разноски.
Съдът съобрази следното:
Производството пред ВнРС е образувано по предявени от И.Б.К. *** срещу срещу "Май компютър" ООД - София ообективно ксумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 01-11072011-03/11.07.2011 г., издадена от управителя на дружеството, с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2880 лева лева (след допуснато изменение на иска в с. з. от 01.12.2011 г.) - обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение за период от шест месеца след уволнението.
Пред настоящата инстанция искът по чл. 344, л. 1, т. 3 КТ е висящ за сумата от 2203, 64 лева - обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за времето от уволнението - 14.07.2011 г. до 01.12.2011 г.
Ищецът твърди в исковата си молба, че е бил в трудово правоотношение с ответника въз основа на сключен трудов договор № 41/30.12.2010 г., според който е изпълнявал длъжноста "продавач- консултант", с място на работа гр. Варна, ул. Андрей Сахаров № 2, Гранд Мол - Варна. Трудовият договор е бил сключен като срочен, но впоследствие е трансформиран в безсрочен. На 01.07.2011 г. бил на работа, като смяната му трябвало да приключи в 22, 00 часа. Към 18, 30 часа управителят на магазина М.С. му съобщил, че е уволнен, като документите му щели да бъдат оформени по-късно. На 11.07.2011 г. след справка от НАП-Варна ищецът установил, че съгласно заявеното от работодателя обстоятелство, трудовия му договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - по инициатива на работника без предизвестие. На 14.07.2011 г. ищецът получил по пощата Заповед № 01-11072011-03/11.07.2011 г. на управителя на дружеството, с която е прекратено трудовото му правоотношение основание чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ - по взаимно съгласие. Твърди, че такова съгласие от негова страна не е давано. С оглед изложеното счита, че уволнението му е незаконно и настоява за отмяната му. Сочи още, че в резултат на уволнението е останал без работа като претендира обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за максималния шестмесечен срок от уволнението
В съдебно заседание ищецът чрез процесуален представител поддържа исковете.
В писмен отговор, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът оспорва исковете. Считга, че са неоснователни. Навежда, че с писмо от 02.07.2011 г. е заявил желание за прекратяване на трудовия договор с ищеца. На 05.07.2011 г. ищецът се запознал с предложението на работодателя и изразил съгласието си за прекратяване на договора. Въпреки това ищецът отказал да разпише, че е получил писменото предложение. Работодателят, въз основа на устно изразеното съгласие на ищца, е издал на 11.07.2011 г. процесната заповед за прекратяване на трудовия договор с ищеца по взаимно съгласие. Твърди, че заповедта за прекратяване на трудовия договор с ищеца, която заповед има констативен характер, е изготвена в предвидения в КТ седемдневен срок от постигането на взаимното съгласие, изпратено и получено от ответника на 14.07.2011 г. Счита, че уволнението не е незаконно и настоява за отхвърляне на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и на обусловения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните, прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, че ищецът е работил по трудово правоотношение с ответното дружество на длъжност "продавач-консултант, с място на работа в гр. Варна, ул. Андрей Сахаров № 2, Гранд Мол - Варна. В тази насока е и трудов договор № 41/ 30.12.2010 г. Трудовият договор е сключен със срок за изпитване от три месеца, сключен в полза на работодателя, като не се спори, че след изтичането на срока за изпитване, договорът не е прекратен и същият е трансформиран в безсрочеен трудов договор. Видно е, че уговореното основно трудово възнаграждение на ищеца е било в размер на 480 лева месечно.
По делото е представено писмо от 02.07.2011 г., подписано от управителя на дружеството, адресирано до ищеца, в което е посочено, че в отговор на многобройните запитвания на ищеца, дружеството е съгласно да бъде прекратен трудовия му договор по взаимно съгласие. В долната част на писмото е налице вписване, че на дата 05.07.2011 г. ищецът е получил и прочел уведомителното писмо, заявил е, че е съгласен с направеното предложение за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 325, т. 1 от КТ, но не желае да се разпише, че го е получил. Същото е подписано от свидетели М.И.С. и М.Р.М..
Със заповед № 01 11072011-03/11.07.2011 г., издадена от управителя на "Май компютър" ЕООД, е прекратено трудовото правоотношение на ищеца с дружеството на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ - по взаимно съгласие на страните.
Не е спорно, че заповедта е връчена на ищеца на 14.07.2011 г. - в този смисъл е обратна разписка на Еконт експрес, както и изявлението на ищеца, депозирано в исковата му молба.
На 17.07.2011 г. е подписан от страните по делото приемо-предавателен протокол, като в същият е удостоверено, че ищецът е получил от ответника УП-2, УП-3 и трудова книжка.
Съставен е и констативен протокол, подписан от лицата М.И.С. и М.Р.М., като в същият е посочено, че на ищеца е било предложено да подпише заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, но същият е отказал.
Представени са доказателства за промяна на правно организационната форма на ответника от ЕООД в ООД, като съгласно вписването в ТР ответникът понастоящем е "Май компютър" ООД - София.
Съгласно извлечение от ведомост за работна заплата (л. 17 от делото на ВнРС) брутното трудово възнаграждение на ищеца за месец юни, т. е., за пълния отработен месец, предхождащ месеца на уволнението, е в размер на 631, 68 лева (противно на приетото от първоинстанционния съд, че не били ангажирани доказателства за това). Видно е оче, че основното му трудово възнаграждение е в размер на 480 лева, в тази насока е и обсъденият по-горе трудов договор на ищеца.
От извършената отпървоинстанционния съд в с. з. на 01.12.2011 г. служебна справка с трудовата книжка на ищеца е видно, че след прекратяването на трудовото му правоотношение с ответника, ищецът няма регистриран последващ трудов договор.
Във въззивната инстанция доказателства не са събирани, искания за събиране също не са правени - нито от въззивника, нито от възвиваемия.
При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Жалбата е депозирана в срок, от страна с правен интерес от обжалване на решението, като неизгодно за нея и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Според чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява без която и да е от страните да дължи предизвестие по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната, към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. Волеизявленията на страните относно съгласието им за прекратяване на трудовия договор трябва да са в писмена форма, като в случая писмената форма е предвидена от законодателя като условие за валидността им - това следва от изричния текст на цитираната норма. В случая писмено изразено съгласие от работника за прекратяване на трудовия му договор по взаимно съгласие липсва, поради което и не е налице основание за прекратяване на договора при хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. От тнова следва, че заповедта за уволнение е незаконна и подлежи на отмяна.
Наведените от ответника доводи, че ищецът бил изразил съгласие за прекратяване на трудовото му правоотношение, като приел отправеното до него предложение от работодателя и заповедта била издадена в предвидения в КТ седемдневен срок от приемането на предложението, при което заповедта за уволнение е законосъобразна, съдът счита за неоснователни. Както бе посочено по-горе, съгласието и на двете страни трябва да е в писмена форма под страх от недействителност на изявлението, което от своя страна влече и незаконност на уволнението. В случая писмено съгласие от работника няма, няма и доказателства същият да е отправял предложение до работодателя (писмено), че желае да бъде прекратено трудовото му правоотношение по взаимно съгласие. Наведените от ответника доводи относно срока за отговор на предложението (чл. 325, ал. 1, т. 1, изречение второ от КТ) в случая не променят горния извод. Вярно е, че страната към която е отправено предложението трябва да вземе отношение към предложението и да уведоми страната, която е направила предложението, за своето становище. Самото уведомяване може да бъде извършено както писмено, така и устно, вкл. и по телефона, но съгласието на страната, към която е отправено предложението, в случая, съгласието на работника, трябва да е писмено. След като липсва такова в установената в КТ форма, уволнението е незаконно, тъй като не е осъществен фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Обжалваното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от обуславящия иск, искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ също е основателен. Установено е по делото, че след прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца с ответника (прекратяването е настъпило на дата 14.07.2011 г. - арг. от чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, според който при прекратяване без предизвестие трудовият договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора - в случая с получаване от ищеца на заповедта за прекратяване на дата 14.07.2011 г.), до приключването на устните състезания в първата инстанция на 01.12.2011 г. ищецът не е започнал работа при друг работодател, при което ответникът му дължи обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение. Установено е също, че БТВ на ищеца за пълния отработен месец, предхождащ уволнението, е в размер на 631, 68 лева. Претенцията на ищеца е в размер на 2203, 64 лева (по 480 лева на месец) за времето от уволнението на дата 14.07.2001 г. до 01.12.2011 г., т. е., в по нисък размер от този на който той има право, поради което и подлежи на уважаване в този размер.
Наведените от ответника доводи, че ищецът не бил посочил начален и краен момент, т. е., не бил посочил конкретно периода за който претендира обезщетение, поради което и искът следвало да бъде отхвърлен, съдът намира за неоснователен. В случая ищецът е заявил, че претендира обезщетение от уволнението, което както се посочил, е от дата 14.07.2011 г., съобразно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, т. е., посочил е достатъчно ясно началото на периода за който търси обезщетение по чл. 344, ал.1, т 3 КТ. Посочен е и крайния момент, доколкото е претендирал обезщетение за максималния шестмесечен срок - 14.01.2012 г. Въпросът дали в хипотезите, в които срокът за който работникът претендира обезщетение за оставане без работа, не е изтекъл към момента на устните състезания, след които е постановено решение, е въпрос по основателност на иска или по допустимостта му, не стои в настоящото производство, доколкото в частта за периода 02.12.2011 г. до 14.001.2012 г. производството по този иск е прекратено и решението в прекратителната част е влязло в сила.
Оплакванията на въззивника за допуснати процесуални наарушения - нарушения на чл. 142 ГПК - са неоснователни. Съдът е нямал основания да отлага заседанието, доколкото доказателствата за невъзможността на процесуалния представител на ответното дружество за присъства в с. з. на 01.12.2011 г. са представени след неговото приключване. Дори и да се приеме, че е допуснато твърдяното нарушение, то само по себе си не е основание за отмяна на решението. Въззивният съд е съд по същество и въззивникът е разполагал с пълната възможност да сочи и да ангажира доказателства и пред настоящата инстанция в подкрепа на своите възражения и доводи, т. е., имал е възможност да организира своята защита в пълна степен, но същият не е упражнил това си право.
В обобщение решението в обжалваните части е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход от делото разноски на въззивника не се присъждат.
С оглед отправеното искане и представените доказателства на въззиваемия следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лева, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, съгласно представения списък за разноските.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5204/20.12.2011 г., постановено по гр. дело № 11495/2011 г. по описа на Варненския районен съд, ІХ-ти състав, в частта му, с която са уважени предявените от И.Б.К. *** срещу "Май компютър" ООД, ЕИК 175121668, със седалище и адрес на управление гр. София, Община Столична, район Слатина, бул. Шипченски проход, бл. 240, вх.Г, ап. 70, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на И.Б.К.,***, извършено със Заповед № 01 11072011-03/11.07.2011 г., издадена от управителя на "Май компютър" ЕООД - София С.М., с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца с ответника, на основание чл. 325, ал.1, т.1 от КТ, по взаимно съгласие и дружеството е осъдено да заплати на И.Б.К. сумата от 2203, 64 лева (две хиляди двеста и три лева и 64 ст.), представляваща обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа поради незаконното уволнение, за периода от 14.07.2011 г. до 01.12.2011 г.
ОСЪЖДА "Май компютър" ООД, ЕИК 175121668, със седалище и адрес на управление гр. София, Община Столична, район Слатина, бул. Шипченски проход, бл. 240, вх.Г, ап. 70 да заплати на И.Б.К.,***, сумата от 400 лева (четиристотин лева) разноски за настоящата инстанция, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок, който започва да тече от 30.05.2012 г. - чл. 315, ал. 2 ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател:
Членове:1. 2.
Решение № 3535 от 19.10.2011 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 21067/2010 г.
Данни за делото
Съд:
Районен съд - Пловдив
Вид на делото:
Гражданско дело
Номер на делото:
21067
Година:
2010
Съдебен състав / Съдия:
XV състав, ВАЛЕНТИНА Д. ИВАНОВА
Данни за акта
Вид на акта:
Решение
Номер на акта:
3535
Дата на постановяване:
19.10.2011 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Изменен
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Окръжен съд - Пловдив
Изходящ номер:
2026
Година:
2012
Тип на документа:
Писмо
Дата на изпращане:
5.2.2012 г.
Резултат от обжалване:
Потвърдено в една част отменено, обезсилено или нищожно, върнато или не за ново разглеждане в друга част
Р Е Ш Е Н И Е №
Гр. Пловдив, 19.10.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХV-ти Граждански състав, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и единадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
СЕКРЕТАР: ИРИНА ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 21067 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Иск с правна квалификация чл. 222, ал.3 КТ.
Производството е образувано по искова молба на С.Г.П., ЕГН ********от гр.С., ул. Т. №*****, против "Община Стамболийски", с адрес гр.Стамболийски, ул. Г.С.Раковски № 29, по предявен осъдителен иск правно основание чл. 222, ал.3 КТ за заплащане на сумата от 3477,60 лв. -обезщетение в размер на 6 брутни заплати от по 579,60 лв. след прекратяване на трудовия договор независимо от основанието, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди уволнението, за трудов стаж повече от 10 години при същия работодател и 350 лв. разноски
Ищецът твърди, че е работил по безсрочен трудов договор в ответната община. През м.април 1992 г. въз основа на конкурс постъпила на работа в ТДУ-Пловдив, данъчна служба Родопи с месторабота Данъчно бюро Стамболийски, като с. п. . През 2005 г. поради реформи в държавната и общинска администрация на бюджетна издръжка, била преназначена на същата работа, но по трудов договор в общинска администрация като "с. с. по п.", а не като д. и. по п. Преназначаването станало, като били помолени да подадат молби по чл. 325, ал.1 КТ и молби за назначаване към общ. Стамболийски. Продължила да изпълнява същите трудови функции и задачи и на същото работно място, но вече на длъжност "с. с. по п.". Пред м.септември 2010 г. навършила изискуемата възраст и съответния трудов стаж за пенсиониране. От ръководството на общината и лично кмета й отправили предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, като й било заявено че ще й се изплати шестмесечно обезщетение на осн. чл. 222, ал.3 КТ, вр. с ПМС № 31/11.02.1994 г., тъй като е работила повече от 10 г. на една и съща работа. След като дала съгласие за прекратяване на ТД на това основание, била уведомена че ще се изплати обезщетение от 2 БТВ, тъй като основанието за прекратяване на ТД е по взаимно съгласие. Възразила пред кмета и заявила, че оттегля даденото съгласие по чл. 325 КТ, а желае трудовия й договор да се прекрати поради пенсиониране и останала на работното си място да решаване на въпроса. Счита, че независимо от това, че ТД е бил прекратен на осн.чл. 325, т.1 КТ, то независимо от основанието за прекратяването му, тъй като към този момент е била придобила право на пенсия, а е работила непрекъснато повече от десет години на една и съща работа в едно и също звено и дейност на бюджетна издръжка, по смисъла на чл. 222, ал.3 КТ, вр. с ПМС № 31/11.02.1994 г., име право на обезщетение в размер на 6 брутни заплати. Твърди последното БТВ да е в размер на 579,60 лв. Въз основа на така очертаната обстановка се иска присъждане на сумата от 3477,60 лв. и разноски.
В писмен отговор в срока чл. 131 от ГПК ответникът, чрез представителя по закон кмета на общината -И. А, в който оспорва изцяло иска като намира същия да е неоснователен. Възраженията си основа на това, че ищецът е работил от 30.04.1992 г. в ТДУ Пловдив по трудово договор № 346/26.05.1992 г. с място на работа - Данъчна служба "Родопи", ДБ Стамболийски и е изпълнявала длъжност "с. по п". В резултата на организационни и структурни промени в Данъчната администрация в РБългария е променяна длъжността й в тази структура. Трудовото правоотношение на ищеца с Главна данъчна администрация към МФ е било прекратено със Заповед № 275/27.10.2005 г. на осн. чл. 325, ал.1 КТ по желание на работника. На 28.10.2005 г., след отправена лична молба от П. е сключен нов трудов договор между нея и Община Стамболийски, на осн.чл. 67, т.1 КТ с модалитет - срок за изпитване от 6 месеца, но за друга длъжност, за което е изпратено и уведомление по чл. 62, ал.4 КТ до НОИ. Настоява се на това че не е имало преназначаване на ищеца. Настоява се и на това, че ТДА и Община Стамболийски са отделни юридически лица и неприложими са в случая чл. 123 и чл. 123а от КТ, тъй като работника не е преназначаван, нито има преразпределяне на дейности на едно предприятие между две или повече предприятия, нито преотстъпване или прехвърляне на дейности. В тази връзка счита, че ДА е специализиран орган към МФ, който осъществява единствено и само дан.политика на държавата, а Общината е основна административно-териториална единица, която осъществява местното самоуправление. При което не само наименованията, но и функциите на заеманите от ищцата длъжности са били различни. Настоява се и на това, че на 25.10.2005 г. е подписано споразумение между ТДД-Пловдив и Община Стамболийски за възлагане на функции и правомощия по чл. 237, ал.3 и 4 от ДПК, по силата на което 3 броя персонал преминават на работа в общинска администрация поименно посочени, между които и П. . С това споразумение не е било предвидено трудовите правоотношения на тези служители да се уреждат при условията на чл. 123 КТ. По тези съображения счита, че ищеца е работил при двама различни работодатели, и не е работила непрекъснато повече от 10 г. при ответната община. Иска се отхвърляне на иска и присъждане на 350 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В о.з. ищецът, лично и чрез пълномощника си адв. С. Б, поддържа изцяло иска, с подробни съображения в писмена защита.
В о.з. ответникът, чрез пълномощника си ю. П.И. и м.ю. К, поддържа възраженията с подробни съображения в писмена защита.
От събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване разпоредбите на чл. 235 ГПК, Пловдивският районен съд, ХV гр.състав прие за установено следното:
Не се спори между страните, а и от представеното от ТД НАП Пловдив ЛТД на С. П., се установява от 01.01.1992 г. въз основа на Акт за встъпване в длъжност .л.170) след конкурс и сключен Трудов договор № 144/03.01.1992 г. на осн чл. 68, ал.1 КТ е постъпила на работа в ТДУ-Пловдив, данъчна служба Родопи с месторабота Данъчно бюро Стамболийски, като е заела длъжността "с. п. ". По силата на последващ Трудов договор № 346/30.04.1992 г. сключен на осн чл. 67, ал.1 КТ трудовото й правоотношение с ТДУ-Пловдив е станало безсрочно. С последващи Доп.Споразумения към този ТД наименованието на заемана от П. длъжност е променяно, като в през по-голямата част о времето и била "д.и". Не е променяно обаче мястото на изпълнение на трудовите задължения, като от започване на работа в ТДУ-Пловдив, през цялото време е работила структурното звено Данъчно бюро Стамболийски, последно с наименование отдел ДП "Местни данъци и такси", отдел "Обслужване" с изнесено работно място Стамболийски към ДП "МДТ". Трудовия й договор с ТДД -Пловдив за длъжността "Д.и." в отдел ДП "Местни данъци и такси" - Стамболийски е прекратен по взаимно съгласие, считано от 01.11.2005 г. -вероятно със заповед на работодателя (л.77), независимо да не е наименована и да няма номер и дата на издаване.
Не се спори между страните, а и от представения Трудов договор № 238/28.10.2005 г. се установява, че между С. П. и Община Стамболийски е възникнало трудово правоотношение на осн. чл. 67, ал.1 КТ вр. чл. 70, ал.1 КТ, и ищецът е заел длъжността "с. с. МДТ", считано от 01.11.2005 г. Със Заповед № 13/27.09.2010 г. (л.12) на кмета на Община Стамболийски на основание чл. 325, т.1 КТ - по взаимно съгласие на страните е прекратен ТД на С. П., считано от 29.09.2010 г. Тази заповед е връчена 28.09.2010 г. при отказ удостоверен с три имена и подписи на двама свидетели, а в последствие и срещу подпис на ищеца на 04.10.2010 г. Видно от Предложение изх.№ 2464/21.09.10 г. (л.9) работодателя е отправил на С. П. писмено предложение за прекратяване на ТД по взаимно съгласие, считано от 29.09.2010 г. Ищецът сам твърди в искова молба, че е приела направеното и предложение. А очевидно това е станало и в законовия 7-мо дневен срок, след като със Заявление от 27.09.2010 г. С. П. писмено и заявила, че оттегля съгласието си по направеното предложение изх.№ 2464/21.09.10 г. за освобождаването по чл. 325, т.1 КТ. Безспорно работодателят не се е съгласил с оттеглянето на даденото съгласие, за което и е поставил нарочна резолюция върху това Заявление. В резултата е издадена и Заповед № ***/27.09.2010 г. Същата не е обжалвана и е влязла в сила. В тази заповед работодателят е записал на П. да се изплати обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в размер на 2 брутни заплати.
Не е спорно между страните, че към дата на прекратяване на ТД на П. с Община Стамболийски, ищцата вече е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, респективно е имала и право на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ, а то и е признато от ответната община.
Спорен е въпросът в какъв размер е дължимото на П. обезщетение по реда на чл. 222, ал.3 КТ. В конкретния случай, тъй като безспорно за периода от 01.11.2005 г. до 29.09.2010 г. през който ищецът е работил по трудов договор сключен с Община Стамболийски е изминал период от време от по-малко от 5 години, то правото и на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ е в размер на 2 БТВ. Така спорът се концентрира около въпросът приложима ли е по отношение на С. П. хипотезата на чл. 1 от ПМС № 31/11.02.2004 г., предвиждаща увеличен размер на това обезщетение, която гласи: При прекратяване на трудовото правоотношение след 1 януари 1993 г. на работник или служител от организациите и звената на бюджетна издръжка, след като е придобил право на пенсия за изслужено време и старост, независимо от основанието за прекратяването, обезщетението му по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда се увеличава в общ размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от шест месеца, когато независимо от осъществяваните преобразования, закриване, откриване, сливане или разделяне на организациите и звената на бюджетна издръжка, работникът или служителят е работил през последните десет години от трудовия си стаж в една и съща, по отношение на изпълняваните основни функции и задачи, организация или звено на бюджетна издръжка.
По същество страните не спорят, че работното място на П. не е променяно и то винаги и било структурното звено, осъществяващо дейност по обслужване на населението и събиране на местни данъци и такси с териториален обхват на дейност - територията на Община Стамболийски. Съдът намира основателни и доводите на ищеца, че както предишния й работодател ТДД -Пловдив така и Община Стамболийски и по специално звеното към нея МДТ отговарят на изискването на чл. 1 от МПС № 31/11.02.2004 г., като представляват организации и звената на бюджетна издръжка. Неоснователен не доводът на ответникът, че тъй като общината се издържа и от други приходи, то тя не е покрива критериите за организация на бюджетна издръжка, по съображения че още редица други организации в това число министерства, а и НАП имат приходи и от други дейности като например отдаване помещения под наем, но това не ги прави търговци, респективно организации които да не са на бюджетна издръжка, тъй като имена същата е основната такава. Безспорно независимо от наименованието на заеманата от П. длъжност както в ТДД -Пловдив така и в Община Стамболийски, изпълняваните от нея основни функции и задачи са едни и същи. Тава се установява и от представените от ответника Основни организационни правила за действията на служителите в отдели обслужване и събиране (л.37-40), издадени въз основа на Заповед № 218/05.08.2005 г. на директора на ТДД - Пловдив.
Съдът намира неоснователно и възражението на ответника, че след като ТД на П. с ТДД -Пловдив е прекратен по взаимно съгласие, а с новия работодател Община Стамболийски ищецът е сключил нов трудов договор, то неприложими са разпоредбите на чл. 123 КТ, а и това основание не било изрично упоменато в . В тази връзка следва да се отбележи, че е подписано споразумение от 25.10.2005 г. между ТДД-Пловдив и Община Стамболийски за възлагане на функции и правомощия по чл. 237, ал.3 и 4 от ДПК в чл. 13.3 от същото изрично е записано, че трима поименно изброени служители, между които и С. П., преминават на работа в общинска администрация. Още повече, че именно тези трима служители се явяват и оправомощените лица, чрез които ответната община ще изпълнява възложените функции и правомощия от Главния д.и по реда на чл. 237, ал.3 и 4 от ДПК по администриране на данъчни задължения и такса битови отпадъци по ЗМДТ. Така съдът намира, че независимо от волята на работника в резултата на структурни промени в данъчна администрация, а и по изричната воля на двамата работодатели ТДД Пловдив и Община Стамболийски, П. е преминала на работа при нов работодател, при което и тази промяна попада в хипотезата чл. 123, ал.7 КТ преотстъпване или прехвърляне на дейност от едно предприятие на друго, включително прехвърляне на материални активи. Още повече, че видно от горецитираното споразумение р-л.12.5 са прехвърлени и материални активи, в това число хардуер и софтуерни продукти за обработка на данни. Всъщност следва да се отбележи, че чл. 1 от ПМС № 31/11.02.2004 г. не поставя изискване за изрично посочване на основание за прилагането му именно наличие на посочване на някоя от хипотезите на чл. 123, ал.1 КТ. Достатъчно е обективно наличие на посочените в условия, каквото по изложените по-горе съображения съдът намира да са налице.
Само за пълнота на изложението и с оглед направените от ответника възражения следва да се отбележи следното: Обстоятелствата, че трудовия договор на ищеца с ТДД Пловдив е бил прекратен по реда на чл. 325, ал.1 КТ и още в същия ден е сключен друг трудово договор с новия работодател не променят трудово-правния статус на П. . На първо място, не изцяло по волята на служителя е станало това, а въпросът е бил предрешен със сключеното между двамата работодатели Споразумение. Ноторно известно е че в системата на Данъчна администрация от 2005 г. вече не съществуват звената изпълняващи функции по събиране и администриране на МДТ, а същите са закрити. Обяснимо е тогава, защо трудовите договори на служителите работещи в тях и преминали към съответните служби разкрити в общините с оглед уреждане на отношенията им с този работодател е следвало по някакъв начин да бъдат прекратени. От друга страна съдът намира, че недопустимо по смисъла на КТ да се сключва ТД със срок за изпитване със служител, който години на ред е работил същата работа и на същото работно място, тъй като неговата пригодност вече е била установена именно поради това е определен да премине на работа при новия работодател в случая Община Стамболийски. Така напълно неясно и лишено от логиката на закона - КТ, а и в противоречие с цитираното по-горе Споразумение, с ищецът е сключен трудов договор със срок за изпитване.
В обобщение на горното следва и правния извод, налице са предпоставките, визирани в чл. 1 от ПМС № 31/11.02.2004 г. по отношение на ищеца С.П., тъй като общо при двамата работодатели ТДД Пловдив и Община Стамболийски е отработила повече от 10 години като е работила изпълнявала едни и същи основни функции и задачи в периода от 01.01.1992 г. до 29.09.2010 г., при което и същата има право на увеличен размер на обезщетение по чл. 222, ал.2 КТ, а именно в размер на шест БТВ.
Видно от Справка за последно получено БТВ от С. П., издадена от Община Стамболийски (л.74) й е начислено обезщетение по чл. 222, ал.3 от КТ в размер на две БТВ - сумата от 1159,20 лв., при което и размерът на едно БТВ е 579,60 лв., и това е базата за определяне на дължимото й обезщетение от шест БТВ. При което размерът на дължимото й обезщетение от шест БТВ е 6х579,60 лв.=3477,60 лв.
По горните съображения съдът намира искът по чл. 222, ал.3 КТ за доказан по сновани е и по размер, и тъй като по делото не се и твърди на ищецът да е изплатено до момента в някакъв размер чл. 222, ал.3 КТ, то е доказан и по размер, поради като основателен ще се уважи изцяло, като се осъди ответникът да заплати на ищецът сумата от 3477,60 лв., представляваща обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в увеличен размер от шест БТВ при прекратяване на трудовия договор независимо от основанието за прекратяване, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца 350,0 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, в какъвто размер са представени доказателства за направени такива, а ответникът няма право на разноски и такива не му се следват.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК, дължимите държавни такси за производството следва да се възложат на ответника, като се осъди същия да заплати на ПРС държавна такса в размер от 139,10 лв., в полза на Държавата по сметка на съдебната власт - бюджетната сметка на Висш съдебен съвет.
По изложените по-горе съображения, ПРС, ХV гр.с.,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА "ОБЩИНА СТАМБОЛИЙСКИ", Булстат 11524580 със седалище и адрес гр.Стамболийски, ул. Г.С.Раковски № 29, да заплати на С.Г.П., ЕГН ********от гр.С., ул. Т.** СУМАТА от 3477,60 лева (три хиляди четиристотин седемдесет и седем лева и 60ст.), представляваща обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в увеличен размер в размер на 6 брутни трудови възнаграждения след прекратяване на трудовия договор независимо от основанието, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за трудов стаж повече от 10 години в организации и звената на бюджетна издръжка с една и съща, по отношение на изпълняваните основни функции и задачи, както и СУМАТА от 350,0 (триста и петдесет) лева, разноски за производството за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА "ОБЩИНА СТАМБОЛИЙСКИ", Булстат 11524580 със седалище и адрес гр.Стамболийски, ул. Г.С.Раковски № 29, да заплати на ПРС държавна такса от 139,10 лева, в полза на Държавата по бюджетната сметка на ВСС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ПОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ/п/
( Валентина Иванова)
Вярно с оригинала!
ИТ
Решение № 5075 от 10.07.2015 г. на СГС по в. гр. д. № 5424/2015 г.
Данни за делото
Съд:
Софийски градски съд
Вид на делото:
Въззивно гражданско дело
Номер на делото:
5424
Година:
2015
Съдебен състав / Съдия:
Възз. IV-г състав, ТАНЯ К. ОРЕШАРОВА, ДЕСИСЛАВА Л. ПОПКОЛЕВА, АТАНАС А. ДОДОВ
Данни за акта
Вид на акта:
Решение
Номер на акта:
5075
Дата на постановяване:
10.07.2015 г.
Дата на влизане в сила:
Статус на акта:
Не е влязъл в сила
Дата на постановяване на мотива:
Данни за изпращане в по-висша инстанция
Съд:
Изходящ номер:
Година:
Тип на документа:
Дата на изпращане:
Резултат от обжалване:
Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 10.07.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, Въззивно отделение, ІV- Г състав в публичното заседание на втори юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
АТАНАС ДОДОВ
при участието на секретаря А.М., като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр.д.N5424 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 13384 по описа за 2013 г., Софийският районен съд, 53-ти състав е осъдил «МП 1»ООД, ЕИК ********, с адрес: гр. ********", ж.к. "********, вх. 8, ет. 6, ап. 17 да заплати на Р.Т.Т., с адрес: *** както следва:
на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 185,85 лв. - неизплатена част от трудово възнаграждение за м. декември 2012 г. и януари 2013 г. като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер; на основание чл. 224 КТ сумата от 443,10 лв. - обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2012 г., ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД, считано от 23.04.2013 г. до окончателно изплащане на сумата като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер, както и предявената при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК претенция за законна лихва за периода 27.03.2013 г. - 22.04.2013 г., включително; на основание чл. 215 КТ сумата от 216 евро - обезщетение за командировка в Полша през месец януари 2013 г., ведно със законната лихва, считано от 27.03.2013 г. до окончателно изплащане на сумата като отхвърля иска за разликата от 64 евро и 180 лв.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 47,17 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Отхвърлил е предявения от Р.Т.Т. срещу "МП 1" ООД иск с правно основание чл. 226, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 КТ за сумата от 1300 лв. - обезщетение за неправомерно задържане на трудовата книжка на ищеца от 02.02.2013 г. до датата на фактическото й предаване. Отхвърлил е иска за законна лихва върху сумата от 185,85 лв. от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Осъдил е Р.Т.Т. да заплати сумата от 1 277,43 лв. на основание чл. 78, ал.3 ГПК и съответно "МП1" ООД да заплати по сметка на СРС сумата от 255 лв. на основание чл. 78, ал.6 ГПК.
С определение от 22.10.2014 г. СРС е изменил на основание чл. 248 ГПК решение №ІІ-53-2/11.07.2014 г., в частта за разноските и е осъдил "МП 1" ООД да заплати по сметка на СРС сумата от 248,91 лв. С определение на СГС от 06.04.2015 г. по ч. гр.дело № 158/2015 г. е отменено определение от 22.10.2014 г. за разликата над 195,20 лв.
С определение от 22.10.2014 г. СРС е оставил без уважение искането на ищеца Р.Т.Т. за изменение на решението в частта за разноските, които са присъдени в полза на ответника с оглед отхвърлената част от исковете.
Срещу така постановеното решение само в отхвърлителните части, както и срещу решението в частта за разноските е постъпила въззивна жалба от ищеца Р.Т.Т., подадена чрез адв.В., пълномощник по делото, в която посочва, че обжалваната част решението е неправилно и моли да се отмени и да се постанови друго, с което се уважат изцяло предявените искове. Посочва, че изцяло основателен е предявения иск с правно основание чл. 128 КТ и следва да се уважи като доказан в пълния размер над присъдената сума от 185,85 лв. след като в чл. 12 от трудовия договор възнаграждението е определено на изминат килиметър, ответникът е признал, че РКО от 12.12.2012 г. не е подписан от ищеца и неправилно в експертизата по делото е отразено плащане като действително извършено. Сочи, че неправилно е изчислено дължимото обезщетение за неползван годишен отпуск за 2012 г. и прослуженото време по трудово правоотношение при ответника. Също така смята, че ответникът не е имал воля да върне трудовата книжка на ищеца и при личните им срещи и ищецът се е нуждаел от нея при заппочване на работа на друго място и поради забавяне от страна на ответника се е забавило и сключването на последващ трудов договор между ищеца и новия му работодател. Смята, че решението е неправилно и в частта, в която е отхвърлен иска за претендираната лихва.Излага доводи, че неправилно са присъдени и разноските по делото с оглед на отхвърлената част от исковете, като са присъдени на ответника разноски, каквито не е направил по делото и не са присъдени всички разноски на ищеца. Претендира за разноски за въззивна инстанция. С писмена молба до съда адв. В. поддържа въззивната жалба.
Въззиваемата страна «МП 1»ООД оспорва въззивната жалба и излага подробни съображения в отговор на същата. Посочва, че в исковата молба ищецът е признал, че е получил частично плащане за дължимото му за декември 2012 г. трудово възнаграждение и е претендирал само за сумата от 120 лв. и за която сума е уважен искът. Сочи, че по отношение на неуважената част от иска с правно основание чл. 224 от КТ за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, както и за неуважената част от претенцията за заплащане на командировъчни, въззивната жалба е бланкетна и няма изложени конкретни доводи срещу решението в тази част. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца и след като е поканен с покана на постоянния му адрес да я получи в офиса на дружеството, както и е бил поканен в присъствието на свидетелите Р. и Д.Б. да я получи и изцяло по вина на ищеца и при липса на съдействие от неговата страна е съхранявана трудовата му книжка. Също така не е доказано да са произлезли каквито й да е вреди за ищеца. В съдебно заседание пред въззивния съд оспорва въззивната жалба и претендира за разноски за въззивна инстанция и представя списък за разноските
Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран от Т.П.Г. с обективно кумулативно съединени искове срещу срещу "Е." ЕООД, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със Заповед № 191/04.12.2013 г.; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ- за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност "работник зареждане рафтове /мърчандайзер/ и иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 2 859,48 лв. за периода 11.12.2013 г.-11.06.2014 г.
В исковата молба ищецът Р.Т.Т. твърди, че е бил в трудово правоотношение с ответника "МП 1" ООД и не е получил трудовото си възнаграждение в пълен размер като за месец декември 2012 г. претендира сумата от 120,00 лв., а за месец януари 2013 г. - 150,00 лв. Ищецът твърди и да е останал неползван платен годишен отпуск за 2012 г. като претендира обезщетение в размер на 650 лв. Ищецът твърди и да е задържана неправомерно трудовата му книжка, поради което претендира обезщетение в размер на 1300 лв. за периода 02.02.2013 г. до 27.03.2013 г. ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. Сочи също така, че за осем дни през месец януари 2013 г. бил в командировка като не са му изплатени суми за командировка в Полша - 260 евро и 180 лева. Излага довод, че му се дължи и сума за деня, през който е разтоварвал в България. Претендира и законна лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане.
Ответникът "МП 1" ООД е посочил, че дължи възнаграждение за посочения период, но твърди да възлиза на сумата от 119,06 лв., съответна на остатъка след приспадане на получените аванси и публични задължения на ищеца - осигурителни вноски и данъци. Ответникът твърди, че за 2012 г. ищецът е работил 9 месеца, поради което счита, че обезщетението следва да бъде определено пропорционално на така отработеното време. Въпреки поканата ищецът не се явил да получи следващите му се възнаграждения, обезщетения и всички документи, свързани с прекратеното трудово правоотношение при условията на чл. 326, ал. 1 КТ, в това число и трудовата му книжка. Счита, че за командировката през месец януари дължи на ищеца общо сума в размер на 216 евро - по 27 евро на ден. Сочи, че изплатените през месеца общо 500 лв. покриват по размер това задължение, равняващо се на 422 лева. Ответникът твърди, че предвид изявлението на ищеца за прекратяване на договора, не е спазил срока на предизвестие, поради което счита, че му се следва обезщетение в размер на едномесечно брутно трудово възнаграждение. Сочи да възлиза на сумата 650 лв., с която сума очаква да бъдат прихванати евентуално присъдените на ищеца вземания.
За да уважи предявените искове частично, първоинстанционният съд е приел, че по иска с правно основание чл. 128, т.2 от КТ при брутно трудово възнаграждение от 650 лв. на месец и заплатените аванси на ищеца са останали незаплатени за месец декември 2012 г. както се претендира сума от 120 лв. и за месец януари 2013 г. от 65, 85 лв. Приел е, че размерът на обезщетението за неползван платен годишен отпуск за 2012гов. възлиза на 443, 10 лв. с оглед на полагаемите се дни пропорционално на отработеното време в рамките на календарната година и с оглед на заключението на счетоводната експертиза, която не е оспорена и след като не се претендира и такова обезщетение за 2013 г., когато е прекратен трудовия договор с ищеца. Приел е че дължимата сума за командировъчни на ищеца до Полша възлиза на 216 евро, съобразно Наредбата за командировки в страната и което не е заплатена. От показанията на свидетелите по делото е прието, че ищецът е поканен да получи трудовата си книжка и същия се е явил при работодателя си, но не е съдействал, поради което е прието, че не е налице бездействие от страна на работодателя и не дължи обезщетение, тъй като задържането на трудовата книжка не се явява неправомерно. Отхвърлена е претенцията за заплащане на законна лихва от исковата молба върху сумата за незаплатено трудово възнаграждение, като е посочил, че вземането е търсимо и работникът не се е явил да го получи въпреки, че му е било начислено и е бил поканен за това. По отношение на обезщетението за неползват годишен отпуск е присъдено обезщетение за забава върху главницата от получаване от ответника на исковата молба.
Първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени исковете не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на настоящото въззивно производство е решението само в отхвърлителните части по исковете с правно основание чл. 128 КТ, чл. 224, чл. 215, чл. 226, ал.3 КТ и в отхвърлителната част по претенцията за законна лихва върху главницата по чл. 128 КТ от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение в обжалваните му отхвърлителни части е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Настоящия състав на въззивния съд като споделя изложеното в мотивите на първоинстанционото решение и с оглед на чл. 272 ГПК препраща към тях, като намира, че следва да се има в предвид и следното:
Между страните по делото не е спорен фактът, че са се намирали в трудово правоотношение по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността " шофьор на товарен автомобил-международни превози", съгласно трудов договор № 101/02.04.2012 г., прекратен със заповед № 15/21.02.2013 г. на основание чл. 326 КТ.
От приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза и което съдът кредитира се установява, че независимо, че по трудовия договор на ишеца е било договорено възнаграждение на база на изминати километри с товарния автомобил на същия за месец декември 2012 г. и за месец 2013 г. е начислено брутно трудово възнаграждение от 650 лв. и след приспадане на определените удръжки за сметка на лицето ДОД, социални и здравни осигуровки, чистата сума за получаване от ищеца е възлизала в размер на 509,53 лв. и която е следвало да се заплати до 20-то число на следващия месец, както е уговорено в трудовия договор. Вещото лице е посочило, че за месеце декември е приложен РКО от 12.12.2012 г. за получен аванс от 400 лв., за който се оспорва да е подписан от ищеца, но и ответникът признава, че го е дал по друг шофьор и е останала дължима сумата от 109,53 лв., ако се приеме, че авансът е получен от ищеца. За месец януари 2013 г. с разходен касов ордел от 03.01.2013 г. ищецът е получил аванс за месец януари от 300 лв. и още веднъж от 14.01.2013 г. от 300 лв. и са останали дължими 9,53 лв. Вещото лице е посочило, че с оглед на извлечението от тахограф за изминатите километри от ищеца с товарния автомобил брутното трудово възнаграждение за посочените месеци е по-ниско от начисленото във ведомостите на ответника и върху която сума ищецът е й осигуряван. Посочен е размерът на обезщетението за неползван отпуск за периода от 02.04.2012 г. до 31.12.2012 г. от 15 дни при база от 650 лв. и в размер на 443,10 лв., както и на командировъчните пари за осем дни по 27 евро от 216 евро, за които няма данни да са заплатени на ищеца.
От показанията на свидетелите Д.Б. и Р., първия отговарящ за работата на шофьорите при ответното дружество, а втория служител при ответника, се установява, че е имало проведена среща в офиса на дружеството и свидетелят Д.Б. му връчил заповедта за прекратяване на трудовия договор, трудовата книжка и ордер за парите, които имало да получава ищецът, но ищецът отказал да ги получи и казал, че ще ги съди. Първият свидетелят посочва, че изрично предложил на ищеца да вземе това, което му дава, включително и трудовата си книжка, но ищецът казал, че нищо няма да подписва и нищо няма да вземе. Имало и още една среща, когато ищецът отново отказал да подпише и да си вземе същите документи.За срещи в офиса на ответното дружество свидетелства и свидетелят Р. и когато за ищеца били оставени документи-трудова книжка и пари, но сумата не съответствала на това, което се дължало на ищеца.
С покана от 01.03.2013 г. ищецът е поканен от ответника да дойде в офиса на дружеството, за да получи трудовата си книжка или в случай, че не може да дойде да я получи да заяви изричното си съгласие трудовата му книжка да бъде изпратена по пощата на постоянния му адрес, както и да посочи сметка по която да му бъдат преведени дължимите суми и същата е получена с куриерска фирма на 02.03.2013 г. такава покана е изпратена и от 10.05.2013 г., връчена чрез куриерска фирма на ищеца на 13.05.2013 г.
При така установената фактическа обстановка Софийският градски съд достигна до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 218 КТ за заплащане на дължимо трудово възнаграждение от 270 лв. и от което в исковата молба ищецът е претендирал, че му е заплатено частично трудовото възнаграждение и не му е заплатено възнаграждение за месец декември 2012 г. от 120 лв. и за месец януари 2013 г. от 150 лв., правилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказано заплатено и претендирано трудово възнаграждение за месец декември от 120 лв. с оглед на приетата неоспорена съдебно счетоводна експертиза, че не е отразено такова плащане във ведомостите за заплати за ищеца, но също така с оглед и в рамките на заявеното от ищеца искане, че е останала дължима сума от 120 лв. от трудовото му възнаграждение за месец декември 2013 г. В тази връзка, първоинстанционният съд изцяло е уважил претенцията на ищеца за незаплатено възнаграждение за месец декември 2012 г. и без значение е в случая отразеното в РКО от12.12.2012 г. за получен аванс от 400 лв. за месец декември 2012 г., тъй като е уважена изцяло претенцията на ищеца за неплатено трудово възнаграждение за месец декември 2012 г. както е заявено по исковата молба и съдът не дължи произнасяне по нещо различно и незаявено от ищеца. В тази връзка неоснователни са доводите във въззивната жалба, че следва да се изключи РКО, който не е подписан от ищеца и да се уважи претенцията му за разликата над 185,85 лв. до пълния претендиран размер от 270 лв.- незаплатено възнаграждение за декември 2012 г. от 120 лв. и 150 лв.-незаплатено възнаграждение за месец януари 2013 г. Също така по отношение на възнаграждението за месец януари 2013 г. правилно първоинстанционният съд е съобразил РКО за аванс за януари 2013 г., изрично записано върху същите и които не са оспорени от ищеца и е присъдил останалата незаплатена част от възнаграждението с посочено следващо се задължение за плащане на данък общ доход върху него.
По искът за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2012 г., както е заявен в исковата молба след като е прекратено трудовото правоотношение между страните през 2013 г. и не се спори по делото, че не е ползван от ищеца с оглед на полагаемите се дни платен отпуск за 2012 г. след като е започнал работа при ответника по трудов договор от 02.04.2012 г. и съобразно размера посочен в съдебно счетоводната експертиза за 15 дни по брутно възнаграждение на ден от 59,08 лв., обезщетението възлиза на 443,10 лв., каквото е и пресъденото обезщетение в първоинстанционното решение.
Не са изложени доводи във въззивната жалба по иска с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на обезщетение при командировка и в тази връзка правилно първоинстанционният съд е съобразил, както посоченото в заповед за командировка от 02.01.2013 г. за ищеца за осем дни до Полша с препращането към НКСЧ, чл. 31, ал.1 от Наредбата за командировките с специализациите в чужбина и приложение № 3, както и заключението на съдебно счетоводната експертиза, че командировъчните пари при 27 евро на ден при единична езда на шофьора от 216 евро не са заплатени на ищеца, като не е установено по делото съгласие между страните за по-висок размер на командировъчните от посочения в Наредбата.
По претенцията с правно основание чл. 226, ал.3, вр. с ал.2 от КТ за заплащане на обезщетение за задържане на трудовата книжка на ищеца неоснователни са доводите на ищеца във въззивната жалба, че работодателя не е имал действителна воля да върне трудовата книжка на ищеца и което е могъл да направи при някоя от срещите му, което не е станало, както и това не се установявало и от изпратените писма до него. Както с изпратените две покани от 01.03.2013 г. и от 10.05.2013 г., така и с оглед на свидетелските показания по делото при срещите между ищеца и служители на работодателя в офиса на последния, на ищеца е предоставена трудовата книжка за получаване, но същия е отказал да я получи както в офиса на работодателя, тъй като не е бил съгласен с размера на сумите, които е смятал, че му се дължат, така и при изричното съобщение от работодателя да се яви, за да получи трудовата си книжка не се е явил да я получи, както и не е заявил и изрично посочената му възможност при заявено писмено съгласие, тя да му бъде изпратена по пощата. Поради което трудовата книжка на ищеца е съхранявана от работодателя, но не е задържана незаконно, тъй като в офиса на дружеството му е предоставена възможност да я получи, не му е отказвано получаването, както и изрично му е изпратено съобщение съгласно чл. 6, ал.3 от НТКТС да се яви да я получи или да заяви изрично писмено съгласие да му се изпрати по пощата, като ищецът не е оказал необходимото съдействие за това.
Основателна е обаче претенцията на ищеца на основание чл. 86 от ЗЗД, че му се дължи законната лихва за забава върху незаплатеното трудово възнаграждение от исковата молба, както се претендира до окончателното му заплащане.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта с която е отхвърлено искането за заплащане на законна лихва върху незаплатеното трудово възнаграждение от датата на исковата молба до окончателното му заплащане и се уважи искането, както е заявено, а в останалата отхвърлителна част поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанция следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение.
По оплакването във въззивната жалба срещу решението за разноските, които е осъден ищецът да заплати при направено искане от негова страна за изменение на решението в тази част по реда на чл. 248 ГПК и постановеното определение на първоинстанционния съд, следва същото да бъде съобщено изрично на ищеца, който има възможност да го обжалва по реда на чл. 248, ал.3 ГПК.
При този изход на делото се дължат разноски за въззивна инстанция на въззиваемата, която е направила искане за разноски с оглед на чл. 78, ал3 ГПК и следва да се присъдат такива в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решението на СРС, 53-ти състав, от 11.07.2014 г., постановено по гр.д. № 13384/2013 г. по описа на СРС в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 ЗЗД за законна лихва върху сумата от 185,85 лв. от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане и вместо това постановява:
ОСЪЖДА "МП 1" ООД, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Й.М.В. да заплати на Р.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: *** законната лихва върху сумата от 185,85 лв.-незаплатена част от трудово възнаграждение за м. декември 2012 г. и януари 2013 г., считано от подаване на исковата молба-27.03.2013 г. до окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС в останалите обжалвани отхвърлителни части.
ОСЪЖДА Р.Т.Т., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на "МП 1" ООД, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Й.М.В. сумата от 300 лв.-разноски за въззивна инстанция.
Решението в осъдителните части не е обжалвано и е влязло в сила.
ВРЪЩА делото на СРС, 27-ми състав за съобщаване на определение на съда от 22.10.2014 г., с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските с правно основание чл. 248 ГПК на ищеца и при постъпване на частна жалба за администрирането й и изпращането й за разглеждане от въззивния съд.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.